Изложбата „Освобождението“ в Художествена галерия „Жорж Папазов“ е посветена на две исторически събития, случили се в една година – 1878.
17 януари – денят на възкресението на нашия град Ямбол. След 505 г. османско владичество, Градът преживял опожаряване, в руини , скован от студ и страх, вдига глава, събира се и заедно със своите обитатели – нашите предци, започва своя свободен живот.
И 3 март, националния празник на Републиката, денят на подписването на Сан-Стефанския мирен договор, който положи началото на българския патриотичен и национален подем. Договор-признание на безспорния факт, че етнически българи населяват 170 хил. кв. километра от Балканския полуостров. С подписите си под договора двете източни империи – Руската и Османската, легитимират българската държава. На този ден българите се завърнаха на политическата карта на Европа и света, като държава с териториални граници, съвпадащи с тези на българската Екзархия. Не, че за тези 5 века османско владичество Европа и света не бяха срещали българите, напротив –те се обучаваха в университетите и колежите на Европа, работеха в престижни кантори, предлагаха свои качествени стоки на европейските пазари. Но от 3 март насам западната дипломация вече трябваше да се съобразява с новата политическа, икономическа, военна и културна сила на Балканите. Въпреки че, като малка държава ние не се вписваме в критериите на великите сили. Нас не ни канят нито на подписването на Сан-Стефанския мир, нито на заседанията и договореностите на Берлинския конгрес, макар че сме основна страна.
Вече 142 г. 11-та поред война между двете империи предизвиква възторг, но и противоречиви оценки. И днес, повече от месец преди тази сакрална за нас българите дата да отпуши политическото говорене и изпаднем в еуфорията на „фили” и „фоби” Русия, да се опитаме да погледнем обективно на тази влязла в нашата история като Освободителна война.
В моето изложение ще ви предложа на вашето внимание някои виждания по проблема, които аз споделям , без да задължавам никой от вас с тях.
Преди всичко трябва да осъзнаем, че няма да разберем нашата си история и в частност тази война, ако я гледаме само от посоката и призмата Балкани и балкански народи. Защото нашето освобождение е част от наложената през 18 век политика на баланс на Великите сили.
И ако се абстрахираме от политическото злободневие, на което за жалост сме толкова подвластни, не можем да отричаме, че Сан-Стефанския договор, въпреки че имаше предварителен характер, и въпреки че 4 месеца по-късно, пак по предварителна договореност, изцяло е прекроен, възстановява българската държавност. Да, вярно е, че в случилото се преди 142 г. в околностите на някогашната имперска столица има и задкулисие, и режисура, и добре калкулиран пропаганден ефект от страна на руската дипломация. Извън политическия театър обаче, датата 3 март за нас има историческо значение, още повече, че по бойните полета на юг от Дунав беше пролята много българска и руска кръв. И най- вече да отдадем заслужената чест и почитание на истинските герои на войната- хилядите български опълченци и доброволци, войниците и офицерите от обединената руска армия, румънските и сръбски военни части. Да не забравяме и повече от 30 хиляди българи, подпомагали със своите действия руската армия.
И тук е мястото да подчертаем високата цена, която беше платена от генерациите, живели под сянката на падишаха в продължение на 5 столетия: продължителната съпротива, множеството жертви във въстанията и войните, непрекъснатия процес на етническо ликвидиране.
И въпреки всичко, благодарение на опазването на българския език , християнска вяра и народни традиции, българите оцеляха. Трябва да си дадем сметка и за спомена от преживяното, наслояван с годините и кодиран дълбоко в съзнанието ни. Тъкмо поради това темите, засягащи този отрязък от миналото ни, и днес са твърде болезнени и парливи. Нека отидем и още по-далеч – за проявите на патриотични чувства на българите след освобождението и днес. Ако в Следосвобожденската епоха можем да посочим примери, обединяващи ни от патриотична идея, като например Съединението от 1885 г. и неговата защита, както и първата Балканска война която ни прави силни, то съвремието ни не блести с такива.
Нека не забравяме, че в руското общество тази война се приема като религиозна, като война на кръста и полумесеца. Има спомени, които разказват как руските деца са си правели дървени пушки и са марширували, представяйки си, че отиват да воюват за християните на Балканите. Иначе интересите на руската империя са чисто геостратегически, стремеж към Крим и Проливите, към овладяване на Кавказ и излаз на топлите морета. Политика, наложена от Екатерина Втора Велика, която обръща погледа на Русия от север към юг и Балканите. От тогава датира и вярата на балканските и българския народ за освобождение от Русия.
Нека отдадем заслуженото на някои руски военачалници, които въпреки лошия план и некадърност на повечето униформени, разгръщат своя военен гений- като ген. Радецки, той не познаваш поражение в 45 битки които води в Освободителната война или Белия генерал Скобелев, винаги в бяла униформа, яздещ бял кон, за който се казва, че където е той, там е победата; ген. Гурко, осъществил най- дръзката маневра в историята на войната – зимното преминаване на Балкана; ген. Столетов, благородник, блестящ математик, началник на българското опълчение.
142 г. след завръщането на България на политическата карта 3 март се нуждае от осмисляне – като ден за размисъл, кои сме, защо сме такива, какви можем и трябва да бъдем.
И в този непразничен ден, аз ще спра с думите и ще ви оставя в плен на тези творби, предаващи настроението и мислите на техните автори. Нека чрез тях да преживеем нашето Освобождение и цената, която нашите предци платиха.
Христина Женкова
(б. ред. – заглавието е на редакцията)
Източник: delnik.net
