Ямболски истории: Изкуството е религия, която има своите жреци и своите мъченици

Това твърди Оноре дьо Балзак и аз му вярвам! Ще се съгласите с мен, когато прочетете историята на първия провинциален музикален театър в България – този в Ямбол.

Както всяка история и тази си има начало, изпълнено с еуфория, надежди, успехи, жреци, които да свещенодействат на олтара на музикално-сценичното изкуство оперета и мъченици, неразбрани и неудовлетворени, напуснали този прекрасен свят обидени и забравени. Аз не съм нито от едните, нито от другите.

Юбилей на Неделчо Изов 25 години балетен педагог

12 години от професионалната ми кариера бяха свързани с МТ ”Проф. Драган Кърджиев” в Ямбол. Имах трудни моменти, но удовлетворението да се потапям всеки ден в един приказен свят от музика, слово, танц и светлини заличаваше всяко неприятно чувство. Напуснах го с много тъга и не по своя воля, не заради професионални конфликти, а заради демократичните промени, които станаха причина да бъде закрит.

Нямам обяснение защо, но обществото възприема оперетата като лековато изкуство, където кариера правят  музиканти с ограничени възможности. Като всяко сложно многокомпонентно изкуство от зрителната зала и то изглежда невероятно лесно, забавно, но само така ни се струва. Ако в театъра един артист си служи основно с текст, в операта само пее, а в балетна постановка единствено танцува, то в оперетата съчетава и трите компонента. И уверявам ви, ако пееш и подскачаш 5-6 мин в темпо, например allegretto, облечен в тесен фрак или в дълга рокля с кринолин, ако веднага щом спре музиката, ти се налага да шептиш любовни слова на партньора си, при това да се съобразяваш с поставен от режисьора мизансцен и с диригента в оркестрината, който само дебне нещо да объркаш, че и да дишаш, без да изглеждаш като риба на сухо, изобщо не е толкова лесно, както изглежда от залата.

Оперетната музика не означава непременно елементарност. Голяма част от нея не отстъпва по сложност на тежки оперни партитури. Така например Виенската „Staatsoper” открива всеки свой сезон с оперетата „Веселата вдовица” от Франц Лехар (1870 -1948 ), а Берлинската „Staatsoper” с „Фрау Луна” на Паул Линке (1866- 1946). Това, че музикалните фрагменти по-често ни напомнят по своята структура песен, мелодични са, лесно могат да се запомнят и да бъдат тананикани, а някои навлизат в градския ни фолклор, не ги прави лесни за изпълнение. Например, популярната детска песничка за „зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте, не ще има розови страни и всеки ще го победи” е в действителност едно затрогващо обяснение в любов на главния герой в  оперетата „Есенни маневри” от Имре Калман (1882 -1953 ). Или популярното танго наречено „Танголита”, под звуците на което танцуват няколко поколения българи, и е изпълнявано от редица известни български поп певци през 20 век, всъщност е ария от оперетата „Бал в Савоя” на Пол Ейбрахам (1892-1960). На премиерата в Ямбол през 1986 г., когато Евгения Младенова запя, залата започна да приглася и да ръкопляска преди края на арията.

Говорният ни апарат е един доста сложен и чувствителен инструмент, който се нуждае от настройване преди да започне да работи. За всеки от нас тази необходимост е условен рефлекс и не осъзнаваме, че постановката му при говор и при пеене  е различна. А сега си представете как, докато си говорите без пауза и без време да пренастроите този апарат, се налага да запеете сложна музикална конфигурация. При това зрителят в залата трябва не само да чува, но и да разбира какво пеете или какво говорите, от актьорите се очаква повече пластичност и изразителност, отколкото от класическите оперни певци или драматични актьори. Музикалните критици обикновено единодушно сочат като пример в това отношение Лайза Минели, която все пак е актриса.

Спомням си за една детска оперета, която поставихме през 1977 г. – „Момчето великан” от Тихон Хренников, за първи път в България. Участниците говореха, пееха и танцуваха със склуптурирани маски, изработени от каширан картон и коноп, които бяха високи 80 см и тежаха между 3 и 4 кг в зависимост от това какво животно изобразяваха от зоологическата градина, в която се развиваше действието. Главният герой, а именно момчето –великан, беше като замисъл  реплика на  познатия  ни Тарзан. И сега, представете си как физиката на изпълнителя на този  герой трябва да изглежда като 14-15 годишно момче, което  прехвърча два метра над сцената от въже на въже, прави акробатични номера на трапец, пее си ариите и реди речетативи към другите герои. Ролята се изпълняваше от Маргарита Буюклиева, кукловод от Ямболския куклен театър, която се справи с всичко друго освен с пеенето. Не й достигаше обикновено въздух, за да изпълни всички ония идиотски трели, за които се беше сетил композиторът. А наоколо ние всеки път треперехме и се молехме да не се случи инцидент. В тази оперeта освен пеене, танц и слово имаше и циркова акробатика.

И тук ми се иска да добавя още един факт. На 5 декември 1918 г. в София с постановката на „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман е открит първият постоянен професионален оперетен театър в България, наречен „Свободен театър“. Помещавал се в собствена сграда и зрителна зала със 1200 места. Днес тя се заема от  Националния музикален театър „Стефан Македонски”. През 1922 г. към оперетния отдел се добавят още два  – оперен и драматичен. Необходимо ли е да изтъквам повече, че не драмата, не операта, а оперетата е тази, която поставя началото в реализацията на  музикално-сценичните  спектакли в нашата страна?!

А Ямболският музикален театър има заслугата да постави една година преди това първата  българска музикално-сценична творба, а три години по-късно да бъде и първият извънстоличен състав, който дава старта на редовните  музикални спектакли. През  пролетта на 1920 г., когато ямболското певческо дружество „Гусла” поставя за първи път  „Тахир Беговица” на композитора Димитър Хаджигеоргиев (1873-1932), в провинцията никой не си мисли за оперета, а в  София се поставят на сезон по една творба от Имре Калман или  Франц Лехар.

Либретото на оперетата „Тахир Беговица” е изградено върху сюжета на едноименния разказ от Михалаки Георгиев (1854-1916 ), включен в цикъла „Меракът на чичо Денчо”. Темата е насилственото потурчване на Севда, една българска мома, която най-общо казано изживява  личната си трагедия, когато се влюбва в българин. Минали са само 43 години от  Освобождението на България (1878) и темата все още е актуална. Ямболци решават да реализират спектакъла не толкова заради темата, колкото заради това, че е българска и защото подобни български творби по това време няма.

Оперета 1925-1926 г.

За втори път „Тахир Беговица” е реализирана през 1925 г., когато, както съобщава „Музикален преглед” от м. юни с. г. „Музикалното др-во „Гусла“ въ Ямболъ ще празднува на 28 т. м. 25 годишната си дейность. По тоя случай, ще бъдатъ представени по единъ актъ отъ нашитЯ опери: „Тахиръ-Беговица” и „Камень и Цена”. На това праздненство съ поканени да присътствуватъ всички музикални дейци, участвували въ дейностьта на др-то, както и видни наши музиканти.”

Васил Карагьозов

Йосиф Чешмеджиев

През 1921 г. ямболци поставят и първата опера извън столицата. Това е „Тайните на Вардар” по либрето на Васил Карагьозов (1889-1925)  и музика на Йосиф Чешмеджиев (1890-1964).

През 1922 и 1923 г. следват две детски оперети: „На лов за птички” от маестро Георги Атанасов и „Малката кибритопродавачка” от Мишо Тодоров.

Музикален театър – Ямбол “Камен и Цена” 1926 г.

Същата година е поставена и втора опера.  Това е „Камен и Цена” по поемата на Иван Вазов „Грамада” от Венцислав Кауцки. До 1996 г., когато е последната постановка на Музикалния театър – мюзикълът  „Златният мираж” по пиесата на Ст. Л. Костов (1879-1939) „Вражалец”, в Ямбол са поставени  общо  85  музикално сценични произведения, от които  16 опери, 40 оперети, 16  мюзикъла, 3 балета, 8 ревю спектакъла.

От тях 12 са играни за първи път в България: „Тахир Беговица” – Димитър Хаджигеоргиев, опера, 1920 и 1925; „Тайните на Вардар” – Йосиф Чешмеджиев, опера, 1921; „Трите девойки” по мелодии на Франц Шуберт, оперета, 1967; „Момчето великан” – Тихон Хренниковедна, по-скоро опера с речетатив, а не оперета, 1977; ”Снежанка и седемте джуджета” – Едуард Колмановски, детски мюзикъл, 1978; „Слугинята господарка” – Джовани Перголези, опера, 1978 и 1996; „Една стара история”/„Лелята на Чарли” – Оскар Фелцман, мюзикъл, 1979 и 1991; „Оперният директор” – Доменико Чимароза, опера, 1980; „Есенни маневри” – Имре Калман, оперета, 1982; „Гри-Гри” – Паул Линке, оперета, 1983; „Госпожица мама”, мюзикъл от Джак Зееберг, 1983; ”Котаракът в чизми” – Виктор Семьонов, детски мюзикъл, 1987.

Повече от веднъж са поставяни 12 от тях: „Тахир Беговица” – Димитър Хаджигеоргиев, опера, 1920 и 1925; „Сватба в Малиновка” – Александър Александров, оперета, 1950, 1957 и 1978; ”Волният вятър” – Исак Дунаевски, оперета, 1953 и 1967; ”Птицепродавецът” – Ханс Целер, оперета, 1954 и 1976; ”Царицата на чардаша” – Имре Калман, оперета 1960, 1974 и 1989; „Време за любов” Димитър  Вълчев, оперета, 1961 и 1984; „Севастополски валс” – Константин Листов, оперета 1963 и 1985; „Българи от старо време” – Асен Карастоянов, оперета 1969 и 1981;  „Севилският  бръснар” – Джакомо Росини, опера, 1973 и 1976; „Службогонци” – Парашкев Хаджиев, мюзикъл 1973 и 1994; „Слугинята господарка” – Джовани Перголези, опера, 1978 и 1996; „Една стара история”/„Лелята на Чарли” – Оскар Фелцман, мюзикъл, 1979 и 1991.

Специално за Музикалния театър в Ямбол са написани 4 оперетни ревюта: „Оперетно ревю” по сценарий на Райна Кошерска и популярна музика от класически  оперети, 1974; „Всеки лист нашепва ми в душата” по сценарий на Мария Качулева и музика  потпури от стари градски песни, 1991; „Оперета, моя любов!” по сценарий на Видин Даскалов и подпури от класически оперети, 1992; „Кабаре ”Иванчо и Марийка” словестно музикален  миш-маш по сценарий на Христо Карастоянов и музика от популярни български песни, 1993. А две от тях  – „Всеки лист нашепва ми в душата” по сценарий на Мария Качулева и музика потпури от стари градски песни, 1991; „Оперета, моя любов!” по сценарий на Видин Даскалов и подпури от класически оперети, 1992 и в МТ – Кърджали.

За 83-те години от съществуването си съставът на  Музикалния театър е изиграл 3318 спектакъла, дирижирани от 31  диригенти. 34 режисьори  и 32 сценографи са формирали неговия облик, 22 хореографи са създали прекрасните балетни интермедии. А изпълнителите на сцената и в оркестрината наброяват внушителни цифри: 259 артист-солисти, 296 оркестранти, 346 хористи, 195 балетисти, 16 корепетитора, 5 хормайстора, 4 вокални педагози и технически персонал от 65 човека. От всичките 1121 изпълнители повече от половината – 829, са били със специално  музикално образование.

Няколко пъти за това време е сменяно и наименованието на ямболската оперета. Първоначално на афишите има надпис „Певческо дружество „Гусла” – Ямбол”. След кавгата през 1931 г., когато членовете на дружеството с висше музикално образование се отделят, спектаклите  излизат  от името на „Обединени музикални сили”. През 1950 г.  Общински народен съвет – Ямбол решава да промени наименованието му на „Самодеен музикален театър” и отпуска първите щатни бройки за артист-солисти – 9 на брой, вокален педагог и двама корепетитори. Под друго име и в два отделни състава на читалище „Съгласие” са отпуснати щатни бройки за оркестранти и балетен педагог. Сценичните работници и техническият персонал са назначени като „работник всички специалности”  или „подръжка”.

Драган Кърджиев (в дясно) 1941 г.

След смъртта на проф. Драган Кърджиев през 1968 г. Изпълкомът на Градски народен съвет – Ямбол взема решение самодейният театър да се преименува в Музикален театър „Проф. Драган Кърджиев”. Осигуряват се допълнително щатни бройки за още артист-солисти  и те стават 11, назначават се и 9 щатни бройки за артист балетисти, още един корепетитор, щатен диригент и допълнителни щатни бройки за двата оркестъра – Ямболски камерен и Духов, които  обединени са оркестъра на Музикалния театър. През 1971 г. щатът на читалище „Съгласие” наброява 98 човека, като 89 от тях са в състава на Музикалния театър.

Видин Даскалов и Лиляна Кисьова – Ямбол 1968 г.

Гастроли на сцената на Музикалния театър са имали Стефан Македонски в операта „Аида”, 1933; Стойко Диков в операта „Севилският бръснар”, 1973 и 1976; Лиляна Кисьова в „Прилепът”, 1969 и „Време за любов” в 1961; Видин Даскалов в „Царицата на чардаша”, 1974 и 1989; „Българи от старо време” в 1981; „Време за любов” в 1961; „Бал в Савоя” в 1986; „Моята прекрасна лейди” в 1989; ”Лека нощ, Бетина!” в 1990 и ”Оперета, моя любов!” в 1992; Хермина Михайлова в „Прилепът”, 1969; „Царицата на чардаша”, 1974 и 1989; „Българи от старо време” в 1981; Емил Иванов, Минко Босев, Хрисан Бъчваров, Събина Тянкова в „Светът е малък” в 1971; Надя Харитонова във „Волния вятър”, 1967, „Севилският бръснар”, 1976; Ной Николов, Хари Харалампов, Кямуран Балтаджиева, Лиляна Кошлукова и Донка Шишманова в „Царицата на чардаша”  в 1960 и 1974; Арон Аронов в „Царицата на чардаша”, 1989; Найден Боруджиев в „Отвличане от сарая”, 1975 , „Оперният директор”, 1980; Дамян Низамов в „Ако бях цар”, 1970, във „Веселите уиндзорки“ 1972 и в „Севилският бръснар” 1976.

От сцената на певческо дружество „Гусла” и Музикалния театър  тръгват към световните сцени Мила поп Русева – Милано, Италия; Виолета Спасова – Канада; Манол Томов, Митко Митев, Иво Господинов – Германия; Мариян Николаев – Швейцария; Деян Гочев – Норвегия; Цветомира Гицова –САЩ, пътуваща опера на Европа; Мариана Преславска, Марио Николов, Георги Динев,  Кямуран Балтаджиева – НМТ „Стефан Македонски”; Марин Топалов – последователно в оперите Русе, Стара Загора, Бургас; Милко Михайлов и Добри Русев – операта в Стара Загора; Мария Ангелова, Стоян Нестеров, Весела Лалева в операта в Бургас.

Диригентите Илия Стоянов – Чанчето, Ромео Райчев, Жул Леви, Парашкев Хаджиев, Димитър Вълчев, Илия Темков, Иван Димов, част от плеядата най-талантливи и известни имена са заставали зад диригентския пулт на Ямболския музикален театър в  11 постановки. Години наред диригентите Николай Султанов и Николай Николов са били част от състава на Музикалния театър и са дали много от професионализма си и живота си за неговото израстване.

Драган Кърджиев (в дясно) 1941 г.

Режисьорите, чиито имена не трябва да пропускаме да споменем – Николай Фол, Стоян Найденов, проф. Драган Кърджиев, Коста Райнов, Петър Щърбанов, Михаил Хаджимишев, Пламен Карталов, Георги Петров, Видин Даскалов, Радослав Цветков, Румен Нейков и сценографите Иван Йорданов, Михайлена Найденова, Борис Стойнов, Ани Хаджимишева, Михаил Янков, Петър Русков, Георги Найденов през годините са създавали уникални сценични реализации, допълнени от умелите хореографски решения на Анастас Петров, основоположник на българския балет, първият който реализира професионална хореография в Музикалния театър на Ямбол, Асен Манолов, Димо Врубел, Неделчо Изов, Найден Шулеков, Асен Гаврилов. Всички те заслужават безкрайна признателност, че са дали нещо от себе си за издигане авторитета на театъра и са оставили по нещо от себе си  в сърцата на участниците от спектаклите, с които са работили.

В периода 1969-1977 г. Държавна дирекция „Музика” възлага и финансира четири национални турнета на МТ „Проф. Драган Кърджиев” с операта „Севилският бръснар” от Росини, камерните опери „Тайният брак” и „Слугинята господарка” и двете от Доменико Чимароза, оперетите „Време за любов” от Димитър Вълчев  и „Българи от старо време” от  Асен Карастоянов.

Мюзикълът “Котаракът в чизми”

След 1969 г. до закриването на театъра през 1997 г. артист солистите, артист балетистите с музикален  съпровод са изнасяли годишно  между 55 и 60 концерта про боно по нареждане на бивш Градски народен съвет  или бивш ОК на БКП и са имали  около 250 самостоятелни участия, освен редовните спектакли. Понякога имаше и забавни недоразумения с партийните ни кадри. Ще си позволя да разкажа за едно, защото е показателно.

„Оперният директор” от Доменико Чимароза беше една от първите в творческата му биография режисьорска разработка на Пламен Карталов по сценография на Борис Стойнов и поставена за първи път в Ямбол. Изключително трудна технически реализация. Играеше се на т. нар. ”арена” и публиката беше разположена в кръг на около два метра от изпълнителите. Пламен Карталов е капризен режисьор с много богато въображение и страхотни идеи, чието изпълнение съсипваше физически певци и оркестранти. На всичкото отгоре Димчо Рошманов отсъстваше и целият репетиционен период изнесохме на гърба си аз и завеждащият гардероб и сценични работници Христо Григоров. Но все пак, полагайки свръх усилия, достигнахме всички само с едното изтощение до премиерата. А тя се оказа невероятно блестяща и бяхме много доволни. Дори  и Пламен Карталов. Два дни по-късно ме повикаха в ОК на БКП, няма да спомена от уважение името на това особено известно длъжностно лице, вече покойник, защото въпреки скандала, който ми устрои разбра впоследствие грешката си и ми се извини публично. Но тогава още с влизането ми в кабинета му размаха пред мен програмата и се развика, че съм унижавала достойнството на артистите. Недоразумението беше тръгнало от това, че  резюмето на съдържанието там беше написан от името на солистите в малък провинциален театър, които вече остарели, се опасяват, че по-млади техни колеги ще ги заменят и ще загубят препитанието си, театърът върви към фалит, директорът му бяга от страх да не се стигне до физическа разправа с него и зарязва всичко. За това се разказваше в либретото. Крясъците след  минути утихнаха, а аз все пак успях да кажа, че в случая не става дума за състава на Музикалния театър в Ямбол, а за условен състав в условен театър от времето на Чимароза. Последва нова серия обвинения и нареждане програмата да бъде сменена с друга, която не обижда достойнството на артистите. „Повече за изгонване на тези хора от театъра да не се споменава. И кой ти каза, че ще гоним директора?! По време на социализма такива неща не се случват. За всички трябва да има работа!” ми беше наредено на финала, след което бях изгонена. Не успях дори да спомена, че Доменико Чимароза е живял в периода 1749-1801 г., няма нищо общо със социализма и това негово произведение, брилянтен образец на опера буфа, разкрива нравите в театъра през 18 в. Въпреки заплахата програмите не бяха унищожени, спектаклите се играеха при препълнен салон, а аз преминах в „нелегалност”. Бурята утихна след месец. Комисия под председателството на Лиляна Жабленска, в която участваха Благовеста Карнобатлова, Парашкев Хаджиев, Жул Леви, Михаил Хаджимишев и още няколко длъжностни лица, дойде да изгледа спектакъла, за да ни разреши национално турне финансирано от ДД ”Музика”. Но то не се осъществи поради независещи от нас финансови причини. И въпросното лице от  бивш ОК на БКП най-после разбра грешката си. „Оперният директор” след това  само в Ямбол беше играна в два сезона 92 пъти.

Няколко години по-късно Музикалният ни театър попадна точно в същата ситуация, за която  разказват Доменико Чимароза и неговият либретист Николо Пирели. Социализмът си беше отишъл. Беше на мода демокрацията, а тя не обещаваше „работа да има за всички”. Особено в сферата на културата и изкуствата. През 1989-1990 никой вече не ме обвиняваше, че съм предрекла съдбата му, написвайки онези „скандални”, според едно длъжностно лице от бивш ОК на БКП Ямбол, програми.

Демократичните промени в България през 1989 г, за МТ ”Проф. Драган Кърджиев”  са ознаменувани  със съкращаване на бюджета и щата. Става невъзможно да се реализират класически оперети, които изискват скъп декор и костюми, тежък състав изпълнители и многоброен технически персонал. Добрите певци, балетисти и оркестранти тръгват към стара Европа в търсене на по-добри условия за работа и заплащане. Поради тази причина до 1996 г. се възстановяват стари реализации главно на мюзикъли. Персонажът мъчително се свива до 4-5 изпълнителя с ненатоварващи музикални участия, които могат да се изпълняват и от непрофесионалисти, евтин декор и преправени стари костюми. Оркестърът е заменен от щрайх или пиано. Тези промени, безспорно, влошават качеството на спектаклите и интересът на зрителската аудитория рязко спада. През 1995 и 1996 г. Музикалният театър достига ново дъно. Правят се концерти, в които участват само трима – две певици и пианистка. Един напълно женски състав, за когото мисля, че работата е била по-скоро мъчение, отколкото удоволствие.

Но и не само поради тeзи причини Музикалният театър трябваше да спре работа. Това е времето на масовите протести, улични битки и политически конфликти навсякъде. На хората просто не им е до театър и до музика. И на държавата не й е до култура. Това съвсем естествено довежда до закриването на МТ ”Проф. Драган Кърджиев” в Ямбол, който за съжаление, никога повече няма да бъде възстановен. Отива в историята една традиция и се покриват със забрава всички онези прекрасни спектакли, реализирани от хората, за които класическата музика в жанра 83 години е била религия.

Ако след всичко прочетено до тук все още не сте убедени в това, колко сложно е оперетното изкуство и защо за хората, които го познават и са влюбени в него, е като религия, предлагам ви да изберете която и да е българска народна песен в такт  7/8 и пеейки с такава сила, че да ви чуят и съседите, да му друснете една шопска ръченица, защото тя е най-бързата от всичките й разновидности. След края на песента, без да правите почивка, започнете да рецитирате, което и да е стихотворение, докато премитате стаята, например. На края на този епизод, ако все още не сте изплезили език, не дишате на пресекулки, не мучите вместо да артикулирате човешката си реч и краката не отказват да ви слушат, можете да бъдете сигурни, че  от вас ще излезе чудесен оперетен артист. И, може би, ще върнете  старата  слава на оперетата, оцеляла векове.

Източник: delnik.net