Трифон Леров – „Бътето“ – творецът, художникът, общественикът, другарят и приятелят
Бях 13-14 годишно хлапе, започващо да възмъжава, когато на входа на градския плаж, намиращ се зад зала „Диана“, където сега се разполага цирка ни спряха, заедно с няколко момчета учителите по физкултура Бункера (Тодор Вълков – може и първият лицензиран треньор по бокс), Добчо Русев и спасителят Льони Кръта, добре познати от Созополските лагери: „Образуваме група за преплуване на Дунав, нямаме много време, сливенци отдавна тренират на язовира, отидете при онези двама близнака, определени за треньори, които ще ви обяснят какво да правите“ и посочиха другия край на къпалнята. След малко се озовахме пред мъж, доста по-голям от нас, среден на ръст, с атлетическо телосложение, рядка коса и леко смугли очи, гледащи проницателно и задълбочено. Попита ни къде сме учили плуване, кой ни е преподавал, какъв стил използваме и колко можем да издържим в и под водата. Дотогава единствената ни „подготовка“ беше по ръкавите на Тунджа, на морския бряг по време на лагерите, в басейна на Минералната баня и лятната къпалня, а стиловете, които използвахме наричахме с различни народни имена. Той се засмя и добави: „Ще видим какво ще излезе от Вас“. Двамата братя си приличаха като две капки вода, но единият имаше бенка. Викаха им „бътетата“, защото като близнаци единият излязъл първи, но не можели да произнасят добре „а“ и наместо „бате“, казвали „бъте“. Започнаха ежедневни няколкочасови тренировки, съчетани с гимнастически упражнения, дихателни техники, стилове на плуване, работа с шнорхели, плавници, очила и кислородни апарати. Бях малко несръчен, но единият от братята много спокойно и хладнокръвно ме поправяше, доста педантично и взискателно. Така се сближихме с Трифон и нашата дружба продължи повече от половин век. Още в началото си станахме симпатични, а и той беше приятел с по-големите ми братовчеди – единият с изгряваща звезда на кожен лекар, другият завършващ ветеринарна медицина, с чиято по-малка сестра са съученици. След приключване на едномесечната ни подготовка и успешното преплуване на голямата река ме покани на младежка експедиция край пещерите на Калиакра. Лагерът се намираше в местността „Тауклиман“, където е сега разсипания комплекс „Русалка“. Тогава Калиакра и Шабла бяха военни обекти, строго охранявани и затворени, но ние имахме разрешение да посещаваме гагаузкото село Българене, да управляваме плавателни съдове в прилежащата акватория и да се гмуркаме със специални полуводолазни костюми. Вечер съзерцавахме отрупаното със звезди небе, пронизвано от светлината на фаровете и прожекторите, месечината с нейния блясък и студенина, лекият шепот на вълните галени от морския бриз, приготвяхме на импровизирани огнища морски деликатеси съчетано с приказки, закачки и песни до среднощ. През деня с очите на художника ни обясняваше теорията на цветовете, за синьото, червеното и жълтото, за нюансите им и преливането им във великата красота на природата.
След това пътищата ни се разделиха. Аз влязох в гимназията, а за него чух, че след битов скандал попаднал в затвора и напуснал града.
Като студент вървяхме с братовчед ми по „Раковска“ („Ръкси“) в София и изведнъж ни спря позната физиономия. Много се зарадва на срещата, аз се похвалих, че следвам медицина, а той учел в училището за зъботехници, но не му е присърце и се опитва, засега неуспешно да влезе в Художествената академия. Тогава в институтите по изкуствата приемаха много трудно, не се признаваха рабфаци и партийни протекции, нямаше и привилегии и списъци. С братовчед ми се сетихме, че нашите са близки с Гошо Попиванов и проф. Щерев (проектантът на хотел „България“ в Ямбол, завършил в Мюнхен), преподаватели в архитектурния факултет и го свързахме с тях. Аз го запознах с проф. Васил Йончев, с когото бяхме съседи, може би най-добрият у нас специалист по шрифтовете. Под тяхно ръководство, къртовски труд и организирани уроци, мечтата му се реализира и беше приет да следва. Срещите ни продължиха почти ежедневно, известно време живя у нас, докато с Борьо Начев не се установиха в една таванска стая на „Владимир Поптомов“ (сега „Гладстон“). Вечер, разхождайки се из централна София или седнали на чашка в БИАД си говорехме за какво ли не – за литература и изкуство, за философия, психология и социология, за архитектура и история, за любов и секс, дори за политика, марксизъм, комунизъм и анархизъм. Вълнуваха ни мартенските събития в града ни през 1923 г., покрити дотогава със зоната на мълчанието, докато Зорка Моллова и Георги Панчев не открехнаха леко завесата. Последният му беше роднина, интересен комунист, изкушен и от перото, живял на Запад, пребивавал в царските и комунистическите затвори като трайчокостовист, интербригадист и партизанин, по това време шеф в Кинематографията, поради което понякога ни даваше пропуски за гледане на цензурирани филми в закрития за обикновени хора салон на „Раковска“. По негово настояване направихме анкета на участвалите активно в тези събития Атанас Стойчев, д-р Плочев, Даньо Ангелов и д-р Дошкинов от противната страна, които депозирахме в Музея на революционното движение с неизвестна по нататъшна съдба. В публичното пространство по него време се водеше дискусия за Софийското метро, за жълтите павета, за царския дворец и нов център на столицата, за високото строителство и благоустройството на новите квартали, като някои от идеите бяха много причудливи и ретроградни, но имаше и реалистични, интересни и съвременни. Почнаха да преиздават книгите на Иван Хаджийски, Симеон Радев, Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Фани Попова-Мутафова, дори на Димитър Михалчев, д-р Кръстев, Владимир Василев, Александър Балабанов под библиотека „Класическо наследство“, със задължителния 20-30 страничен предговор, за който нашият съгражданин Иван Славов публикува прекрасно есе в списание „Младеж“. Същевременно се закриваха изложби, авангардисти като Генко Генков, Нерон, Йоан Левиев доведени до алкохолизъм и пройдохщина, инкриминираха се литературни произведения и филми, издигаха се мекотели, нелишени от талант. Понякога ме водеше да посещавам лекции на негови преподаватели – по анатомия на проф. Чокманов, единственият оцелял от разбитата школа на нещастния професор-хирург Станишев, намерил пристан в Академията; по естетика на Богомил Райнов, който ме впечатли с полемичната си страст; по история на изкуството на Асен Василиев и Атанас Стойков; по скулптура на Любомир Далчев и Иван Фунев. Бъдещите академични художнички не бяха така хубави и сочни като нашите медички или филоложките от Софийския университет, не са артистични и свободни като колежанките от медицинските училища и витизчийките, носеха се небрежно, задължително с панталони или полуджинси, скриващи неособено привлекателните им крака, но очите им бяха дълбоки, проницателни и проникващи, отразяващи естетично-художествената им нагласа и много симпатични. Сред тях бях на почит и те първи ме нарекоха „докторе“, далеч преди да заслужа това звание. Помогна ми, където заедно със Заека бяха художници, да бъда помощник на лекаря на Международния младежки лагер в Кранево (д-р Петър Бояджиев, полиглот, основател на пренаталната медицина, който като министър достойно си подаде оставката несъгласен с търгашеската здравна политика на премиера Костов). Там имаше младежи и девойки от цял свят, ляво ориентирани, но не догматични и тривиални като нашите комсомолци, с широк кръгозор, полемично русло и убеденост. Особено жизнерадостни бяха чилийките, горещи привърженички на режима на Алиенде (дъщерята на помощника му Алтамирано намираше добра утеха в прегръдките на Заека). Не им отстъпваха кубинките, французойките и италианките, а чехите още ни се сърдеха за потушаване на Пражката им пролет. Заедно посетихме и Дебър, тогава вече албанско-мюсюлмански град, съзирахме, а той фотографираше тамошните запустели църкви със старобългарски надписи по иконите и прекрасни иконостаси, после се спуснахме към родния край на дедите му, където ни впечатли чисто българския говор в Леринско без църкви, училища и читалища, коментирайки егоизма на управляващите и дипломатическата им немощ при отстояване на националните ни интереси.
Известно време отново се отдалечихме – след дипломирането влязох в казармата, а оттам на село, а той по разпределение беше назначен за директор на художественото училище в Котел, което фактически основа, организира и разви. Видяхме се по неприятен повод в болницата, където аз специализирах, а той сериозно ранен при катастрофа. Въпреки направения антитетаничен серум, му бяха дали да консумира яйца с бекон (и тогавашното здравеопазване имаше пропуски), от което изпада в анафилактичен шок. За щастие тъкмо отидох да го посетя и с помощта на видните хирурзи Руменов и Еркеков го реанимирахме и възстановихме. С директорството му е свързан и друг спомен – случайно го срещнах в София до църквата „Света Неделя“: „Идвай да те водя при инфантата“ (така интелектуалците наричаха Людмила Живкова). Бях слушал много за особата й коренно противоположни мнения и ми се поиска, колкото и да е ефимерно да добия лично впечатление. Секретарката свойски го поздрави и отвори вратата, от която се показа тя, блюстителката на родната култура, с бялата си рокля и кок, но без тюрбана, съвсем земна и естествена, с лек грим, без никакви дамски украшения. Доста топло и сърдечно се здрависа с двамата, аз я поздравих за наскоро излязлата й монография за Лондонското евангелие и напуснах кабинета, разменяйки няколко думи. Мечтата му с нейна помощ да премести училището в Ямбол не се реализира, защото след известно време нея я нямаше, а местните фактори обструктираха идеята. Не пожела да работи в София или Сливен и след близо 20 годишно отсъствие се върна при корените си, които никога не забравяше, създаде и семейство. Започна работа в откритата наскоро галерия като уредник, куратор, заместник директор и директор. Под негово ръководство се появиха ретроспективните изложби на Майстора и Панайот Панайотов, на Джон Попов (в присъствието на специално поканената от Англия дъщеря Констанца), фрагменти от Папазов; възстанови захвърлената на един таван картина на Ради Колесов, един от малкото запазени светски портрети от Възраждането; организира китайските изложби; преоткри Лазура Султанова, Невена Трънкова и Митко Бояджиев; възстанови името на Кирил Кръстев, който на няколко пъти гостува в галерията, заедно с Траян Радев и Борис Делчев изнесоха великолепна сказка в Културния клуб. По негово предложение и настояване две от основните улици на града ни носят имената на художници, явление непознато за други големи населени места. Пое инициатива и издаде чрез спонсори няколко книги на Жорж Папазов; влезе във връзка с дъщеря му Мариам, също художничка; издаде интервютата между Радой Ралин и Иван Газдов, където се споменават видни някогашни местни фамилии показващо, че сатирикът макар че не го афишираше, не е забравил произхода си; албуми с творби от фонда на галерията; възстанови я като културно-музикално средище, тъй като предшествениците му я бяха превърнали в битак; привлече млади уредници и куратори, които продължават да работят на това поприще. С Николай Султанов предложиха и изготвиха плана за преустройство на Безистена в културна сграда, защити пред съответното министерство визията и вътрешния проект, поради което е уместно тази зала изместила емблематичния Син салон да бъде именувана на него. Като член на художествения съвет към Общината се е застъпвал, понякога успешно, понякога не, за архитектурния образ на града ни, нарушен коренно от пролетарските технократи, за запазване на малкото останали стари сгради, превръщайки ги в културни паметници. Преобрази заедно с племенницата му Радостина Кабиленското училище в галерия и изложба на незабравимия Иван Колев. С емоционално слово, аргументирано и точно, подкрепи местния камерен оркестър „Дианополис“ с европейски и национални постижения, заплашен от закриване поради конюнктурни съображения от „демократите“.
Участваше с успех на международни и национални изяви. Негови са паната в обредните домове в Котел и с. Зорница (дипломната му работа), иконостаса в църквата-параклис на тракийските бежанци в Сливен, вратите на бившия културен клуб и църквата „Свети Никола“ в Ямбол, заедно с Антон Дончев сътвориха иконостаса в новата църква в Трявна, прекрасната стена в Ловния дом според мен апотеоз на творчеството му. Присъства с творби на Венецианското и Виенско биенале, на триеналето в Бургундия, в Дижон и Безансон, заедно със Заека организираха изложба във Вилжуиф, след 1992 г. редовно участваше във фестивала на международното резбово изкуство в Одензе, Дания, където се издига негова 10 метрова дървена конструкция с фрагменти от древна Тракия и любимите му гроздове и чинари.
Обичаше и музиката. Като студенти сме посещавали току-що проходилите Софийски музикални дни, по-късно Русенските и Сливенските. Увличаше се и от джаза и от блуса. Чест и интересен събеседник по централните и местни медии, впечатляващ с дълбочината на мисълта, ерудицията и неподправената любов към световното и родно изкуство.
Не всякога е разбиран. Някои от идеите му, изпреварвайки времето, предизвикваха дискусии, тесногръдите носители на социалистическата култура го обвиняваха в декадентство, а „демократите“ (все бивши тайни агенти и неуспели комсомолци), използвайки користно служебните му връзки с инфантата във византийщина и меркантилност, които му бяха чужди. Остана верен на себе си, а и си знаеше цената.
Бяхме сродни души, въпреки десетилетната ни разлика с почти еднакви интереси и разбирания. Обичахме да сядаме на маса, с чаша вино, бира или твърд алкохол, да си ходим на гости, да играем шах, табла или билярд, да говорим по актуални и нелицеприятни теми. За съжаление през последните години здравето му се влоши, не можах да му помогна въпреки усилията. Повече от пет години откакто го няма, но достойно изживения му живот потвърждава предсмъртната сентенция на Гьоте: „Следите от моите земни дни не ще изчезнат във Вечността“.
Източник: delnik.net
