Иван Гранитски: Картините на Владимир Пенев шепнат, но шепотът им е по-оглушителен от крясък

В новата история на България, последните 120 години, има само няколко случая на знаменити двойки роднини – баща и син или баща и дъщеря – като започнем от Петко и Пенчо Славейкови, Богомил и Николай Райнови, Гео и Леда Милеви и стигнем до Пеньо и Владимир Пеневи. Става дума за творци, които светят със собствена светлина. Пеньо Пенев е една от емблемите на българската поезия, стълб на тази гражданска енергия, която не може да изчезне, защото гръбнакът на българската поезия от Ботев, Вазов, през Гео Милев, Явров и Вапцаров до Пеньо Пенев е такъв. Духът на тази поезия на Пеньо Пенев е въплътен в творчеството на Владимир Пенев. Помните великото стихотворение на Пенчо Славейков „Баща ми в мен“, разглеждайки тази изложба ще видите духа на Пеньо Пенев.

Централният триптих – портретите на Пеньо Пенев, направени от неговия високоталантлив син, са интерпретация на духа, на енергията, на това дуенде, за което говори Лорка, на това неуловимо и магическо влияние, което има поезията и самата фигура на Пеньо Пенев.

Вторият триптих – на възкръсващия, изпепеления и възраждащия се феникс, е много важен елемент от творчеството на художника Владимир Пенев. Той винаги през годините се е интересувал от това превъплъщение на формите, от живота на духа, който минава от смъртта в живота, от небитието в битието, от красивото към грозното, от възвишеното към ниското. Това чудодейно превъплъщение на форми и на живот вълнува в цялото творчество на Владимир Пенев и това се вижда като една нишка, като лайтмотив в него.

В тази изложба има още два важни акцента, които са тенденции в неговото творчество, представени са в творбите с кръгли форми, които на пръв поглед са пейзажи, но това са духовните пейзажи. Владимир Пенев се интересува от живота на духа, от невидимото, почти неуловимото. Затова личностите, които рисува и имплантира в своите пейзажи нямат лица. Това отнемане на личността, тази деперсонализация е характерна за творчеството му.

Владимир Пенев е един от знаковите, един от много сложните асоциативно натоварени като послания художници. Той ни внушава, че човекът е и персонална фигура, но е и извънтелесна субстанция – дух, че големият дух се въплъщава, превъплъщава, преражда се само когато има своята мисия. В картините на Владимир Пенев има едно особено сфумато, една особена разнеженост и сантименталност. Неговите картини не крещят, те шепнат, но шепотът им е оглушителен, повече от крещене.

В изложбата има и една серия от „чисти“ пейзажи – мистични дървета, лагуни, заливи, в които се вижда нещо седефено, прозирно, бисерно, изплъзващо се, като че ли са едно мечтаене, едно реене на духа. Владимир Пенев е един от най-фантазните и най-фантазно пътуващи съвременни български художници. С цялото си творчество той иска да покаже и богатата традиция на българската пластическа култура и тези грандиозни послания, които отправят творците към нашето съвремие.

Владимир Пенев е художник, който във висока степен на думата и на смисъла е поет художник. Неговите картини са поетически въздишки, ноктюрни, рисувани не с думи, а с багри, форми, нюанси. Бащата, големият поет на епохата Пеньо Пенев е в духа, в творчеството, в наследството на сина Владимир Пенев.

Б. р. Думите на Иван Гранитски са от представянето на изложбата на Владимир Пенев като част от проявата „Поколения“ в ХГ „Жорж Папазов“

Източник: delnik.net