Есенен сън
Ние ямболци се гордеем с хилядолетната крепостна стена. Сливенци със съизмеримия по възраст Стар бряст. Е, и ние имаме стара черница, а до двете дървета винаги е имало кафене.
Сам на маса си пиех кафето. Приближаваше мъж с бастун, ретро облекло и прошарени мустаци. Подмина свободната съседна маса.
– Мога ли да седна при Вас?
– Заповядайте! – казах и преместих патериците си. Той остави бастунчето си до тях и седна. Стори ми се познат, но не се сещах откъде. Това че се обърна на вие към мен ме успокои. Помълчахме и запитах:
– Виждал съм Ви, но не мога да си спомня. Може би не сте от тук?
– От Сливен съм. Като млад бях даскал в родния си град седем години, но ме уволниха. А след заплаха и за живота, станах даскал в Ямбол три години. Тази черница беше още млада и си пиех кафето всеки ден тук. Правеше го един стар турчин. Беше голям майстор, по-добър от това под Стария бряст. Приех противоречиво оценката за младата черница и хубавото кафе. Погледна малката ми чашка с кафе и запита какво пия.
– Не виждаш ли? Еспресо.
– Че туй кафе ли? Даже вода нямаш! Пари ли нямаш?
На съседната маса седнаха няколко девойки. Той вдигна ръка и повика Петьо да поръча. Две големи турски кафета и две води. Черкеза взе поръчката и на девойките.
– Може би имаш добри спомени не само от кафетата но и от ергенлъка?
– В Ямбол дойдох женен за голямата си любов Анастасия, с която се запознах под бряста. Посветих й любовен стих. Тя се похвалила на татко си, че има кандидат за зет. Той като научил кой съм и забранил да се среща с мен. В града бях единствен поет. Апострофирах го веднага:
– Ами най-лиричния поет на страната. Дамян Дамянов, Йордан Янков, Ралин. Кеворк?
– Вече казах. Бях единствен. Какви арменци и Дамяновци? Аз бях даскал, а баща й много предприемчив българин и съдружник във фабрика. Написах още пет стихотворения и баща й кандиса. Каза че ще ми я даде при две условия. 1) Да спра да пиша любовни стихове. 2) Да работя във фабриката с много по-добра заплата. Първото приех. Второто отказах и пак ми я даде.
Черкеза донесе поръчката първо на девойките. За нашето трябвало майсторлък. Реших, че е време и аз да се похваля и казах, че сме два пъти колеги.
-Бях даскал, но на село и посветих първия си стих на дъщерята на попа, но не ми я даде, колега.
Донесоха и нашите кафета големи каймаклии и студената вода. Запитах защо не го е направил съдружник във фабриката. Отговорът бе кратък и убедителен.
-Щото тримата му сина работеха в нея.
Изчаках от учтивост да пийне пръв. Вдигна чашата и тъй шумно отпи от нея, че момичетата се изсмяха силно и преместиха на далечна маса. Пийнах тихичко от моята чаша. Веднага получих укор. Турското кафе се събрало звучно.
-Там е кефът! – рече странният ми събеседник и продължи:
-Няколко години след брака ни одържавиха фабриката. Дядо се притесни и умря. Синовете му само огладняха, мен ме уволниха и Ямбол ме подслони. Започнах да пиша стихове, с които да призовавам младежите да се борят с поробителя. Преследваха ме за писането.
-А как ги разпространяваше, колега?
-Помагаха ми приятели и колеги. Ръката на Петко го заболя от преписване. Любчо намери някаква машинка за печат. Аз, убеден в правотата си, станах композитор и пишех музиката към стиховете, за да се пеят и запомнят от родолюбците.
Вече си мислих, че съм попаднал на идеолога на Горяните. Знаел френски, гръцки, руски. Попита за моя стих, ако е кратък.
-Много е кратък, рекох и сръбнах силно. Попова Радка. Бяла като Патка.
– Колега, колега, не знам какъв даскал си бил, но добре, че не си станал поет. Щото само от патки разбираш!
Огорчен от оценката реших да намеря кусур в негови стихове.
-Ще ти кажа само няколко заглавия. Сигурен съм, че не само ги знаеш, но ще ги запееш. Вдигна ръка. Извика: „Момче, сметката!“. Плати и благодари за хубавото кафе. Взе бастуна си и запя. Вятър ечи, балкан стене. Стани, стани юнак балкански. Къде си вярна ти любов, народна. Най-после разпознах будителя. Добри Чинтулов дошъл да ме събуди. Обещах да почерпя, като отида там Горе. Ощипах се и се събудих.
Бръкнах във всезнаещия Гугъл да науча повече за други народни будители и българина фабрикант. Разбрах, че помощници в преписването на стиховете на бай Добри били Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, негови съученици от семинарията в Херсон. Може би и бащата на Ботев малко по-голям, но от същата семинария. Дядото на Чинтулов -предприемчивия Добри Желязков. Направил първата фабрика за платове в империята. Наличието на много овце в Котелския Балкан, отглеждани предимно за мляко, сирене и кашкавал. Работил в чужбина в текстилна фабрика. Купил някои части. На други, за които нямал пари, направил чертежи и намерил начин да направи. Сключил договор със султана за производство на платове за армията. Изпълнил го. Доволен от предприемчивия българин, султанът му станал съдружник и го освободил от данъци. Фабриката станала най-голяма на Балканския полуостров. Изнасяла качествени платове и за други държави. Открили се много работни места. Градът се разраснал. Гражданите му пък били недоволни от това, че бедният им съгражданин станал богат. Султанът ги успокоил, национализирайки фабриката. Съгражданите се успокоили, продължавайки да работят в нея. След Освобождението я превърнали в затвор, от който новата държава имала по-голяма нужда. През 1960 г. нуждата отпаднала и го закрили. Сега е най-запазената стара сграда в страната.
Огромната 300-метрова сграда, изградена от камък на три етажа без приземния от икономическия будител Димитър Желязков, ще надмине днешния рекорд на Колизеума.
P.S. Избрах необичайната форма на първата част, за да провокирам оскъдните знания на внуците ни за будителите, от които и днес имаме нужда.
Източник: delnik.net
