Богинята на мълчанието

Понякога най-малките същества идват в живота ни тихо, без предупреждение – и променят всичко.
Без шум. Просто с присъствие.

Преди три месеца дъщеря ни донесе вкъщи едно дребно, болничко котенце. Очите му бяха още замъглени от страх и болка, а телцето му – крехко. Намерила го на улицата, където то, изгубено и беззащитно, явно е решило, че само човек може да му помогне.
И избра нея.

Получи всичко, от което едно малко същество има нужда – лечение, храна, внимание и нежност.
Постепенно страхът се стопи, погледът просветна, а в малкото му сърце се върна животът. От онзи ден това коте живее у дома – и макар да е само едно животинче, сякаш донесе със себе си особен ред, особена хармония, каквато хората често губят в ежедневието си.

Дъщеря ни го нарече Ая, но вкъщи често я наричаме Бастет – както древната египетска богиня-котка, пазителка на дома, любовта и нежността. И тя наистина е такава – послушна, последователна, любопитна и гальовна. Има в нея царствена грация, но и мекота, която успокоява всички.
Влезе под кожата ни неусетно – дори на тези, които никога не са били „котешки хора“.

Бастет – богинята, която мълчи

В древния Египет котките били свещени.
Бастет – богинята с глава на котка – била почитана като покровителка на радостта, празниците, танците, музиката, плодородието и семейството. Но нейната сила не била в шума на празника, а в покоя след него. Тя олицетворявала онзи крехък баланс между нежността и достойнството, между тялото и духа.

Когато в дома на египтянин се появявала котка, това се считало за благословия. Вярвало се, че богинята е избрала това място, за да пази покоя му. Когато котка умирала, хората бръснели веждите си в знак на траур, а животното било мумифицирано и погребвано с чест.

И може би не е случайно, че и днес, хилядолетия по-късно, тези същества продължават да носят нещо от онова древно величие. Погледът на котката е спокоен и неподкупен. Тя вижда повече, отколкото показва. И когато те погледне, имаш чувството, че те вижда целия – и все пак не те съди.

Малкото чудо на всеки ден

Ая има свой ритъм.
Сутрин, на перваза – гледа към света с неподправено любопитство. Всеки шум, всяка птица, всеки лъч светлина е за нея събитие. Когато се движи, е лека като дъх, безшумна като мисъл. А когато спи, домът замлъква с нея.

Понякога я наблюдавам как лежи – сгъната в съвършен кръг, като символ на цялостта. В това има нещо ритуално – спокойствие без самодоволство, покой без мързел. И си мисля, че може би затова котките са ни толкова близки – защото ни показват онова, което ние сме забравили.
Да се спреш.
Да мълчиш.
Да бъдеш.

Когато се приберем вечер, Ая вече ни чака. Не с нетърпение, не с подскоци – просто стои.
Поглежда ме и сякаш казва: „Вече си тук, това е достатъчно.“ И в този миг разбираш, че любовта не винаги се показва. Понякога просто присъства.

Котката като огледало

Котката е странно и съвършено същество. В нея има едновременно дива независимост и пълна отдаденост. Тя не е като кучето, което те следва безусловно. Котката избира. Избира кога да дойде, кога да се гали, кога да те гледа в очите и кога да се отдръпне. Но когато избере теб – това е признание, което няма равностойност.

Тя не те променя, просто ти показва какъв си. Тестват търпението ти, обноските ти, ритъма ти. Показва ти, че не всичко трябва да бъде под контрол. И че тишината може да бъде по-силна от всяка дума.

Котката не се учи от човека – човекът се учи от котката.
На покой.
На грация.
На достойнство.

Малкият дар на благодарността

Ая вече е част от дома – не просто като домашен любимец, а като душа, която живее редом с нас.
И когато се замисля, разбирам, че тя не е само коте, спасено от улицата – тя спаси и нас. Спаси ни от бързината, от грубостта на деня, от забравата за малките, тихи чудеса. Тя ни напомня, че нещата, които имат значение, не говорят високо. Че любовта не е в думите, а в погледа. Че светът може да бъде прост и цял, ако умееш да го гледаш с очите на котка.

инж. Огнян Огнянов