BulgarianEnglishFrenchGermanGreekRussian
Facebook

Любомир Котев: Колкото по-смислено е едно произведение, по-красиво е то

-Току-що на пазара излезе най-новата ти белетристична книга „Махалата“…

-Тази книга е една от най-мъчните ми книги и то не заради друго, а защото трябваше да е най-лесна по ред причини. Тя в някаква мяра се родее с „Амаркорд“ – една много моя, много интимни книга на моето детство, инспирирана от онзи вълшебен филм на Фелини – тя и затова така се казва. Тази книга е в някаква степен нейно продължение, дотолкова, доколкото тя разширява някак обхвата на „Амаркорд“. „Амаркорд“ беше „градът на моето детство“, а тук градът на моето детство е проектиран в един друг мащаб – пак с интересни персонажи, с градски легенди, с всякакви случки и характерни неща, с характерните сгради – всичко, което беше в махалата. Аз съм расъл тук – около центъра на Ямбол и банята.

– “Махалата“ е твоята махала? И има ли нещо общо с книгата ти „Селцето“, защото поне като заглавия се родеят?

-Да, тази моя махала е от тук – от банята, ДНА-то, площада и до трите крайбрежни улици – някъде до „Трите вятъра“ – центъра на града (б. ред. Ямбол) общо взето. Описано е едно време, примерно, от 60-те години с всичко, което ме е впечатлило като дете и което по-сетне съм осмислил. Много от героите, които съм описал, имат реални прототипи. Улиците, сградите – всичко е там, където е било и още го има.

Ти питаш има ли нещо общо със „Селцето“ – има. Защо? Когато написах „Амаркорд“, аз понеже живея половината си живот в Медвен, поисках да напиша книга като „Амаркорд“ за Медвен, но някак си не стана. Почнах един път, втори, трети път, но нещо не ставаше. Докато в един момент осъзнах, че никога няма да стане тази книга така, както я мисля. Защо? Защото в „Амаркорд“ аз описвах своя живот, своето детство, своя град, своите преживелици. А този живот там, в Медвен, колкото и колоритен и интересен да е, макар да е населен със същите много живописни хора и много интересни случки, не е мой живот. Че там трябва отстранение, че там е нужна епическа или ироническа – някаква дистанция. И чак когато го разбрах това и то го разбрах случайно, когато написах за един конкурс първия разказ, чак тогава стана тази книга „Селцето“. Аз разбрах, че тя трябва да бъде цикъл от разкази, които да напише някой, който иде отвън, който гледа отстрани. И не само написах „Селцето“, написах и втора книга – „Питомни разкази“. Станаха две книги. Та „Махалата“ и „Селцето“ са привидно еднакви дотолкова, доколкото едната описва живописната градска действителност, за разлика от другата – за живописната селска действителност, но всъщност крайно противоположни, доколкото в едната е застъпено интимното чувство, преживелиците, а другата е постигната чрез ироническо отстранение – от някой, който гледа отстрани и описва безпристрастно и дори зевзешки случващото се.

-Смешно-тъжно усещане има в „Махалата“, леко носталгична нишка…

-Подобно на един голям италиански творец, Калвино се казва, иронията постига всичко. Аз мисля, че ироничното отстранение прави литературата вълнуваща и интересна. Е, драматичните събития, ако съумееш да ги разкаже леко, ненатрапчиво – те са по-интересни. Най-добре го виждам, понеже сега се занимавам със „Записки по българските въстания“ – това е очарованието на тази вълшебна книга, тъкмо ироничното отстранение. Тази способност да погледнеш отстрани на нещата и да се надсмееш над действителността. Да не си просто присмехулник, а да вникнеш в дълбочина, да видиш нещата, да ги разбереш, да ги проумееш и да им се надсмееш. Това е гениалното при Захари Стоянов. Ако звучи епически този негов разказ за миналото, той звучи затуй, че този негов подход му дава възможност да вникне не само в големите обществени колизии, но и в интимния мир на човека, в дребните наглед неща, които са същностни за нашето битие, които показват, открояват, осмислят живота на човека. Защото колкото да изобразява големите катаклизми, ако ние не видим как те преминават през човешката душа, как те въодушевяват или отчайват хората – никога няма да разберем кой е герой, кой мъченик, кой предател и защо се случва това. Тъкмо чувството за хумор, колкото неочаквано да е наглед, постига драматизма на едно произведение. Що става реч до моите текстове, то пак чувството за хумор и този отстранен поглед позволяват някак си да преосмислиш изживяното. Хем да те гъделичка тази носталгична нотка, хем да си в плен на тия сладки или горчиви преживелици, хем да видиш отстрани целия този свят, всички участници в тази житейска бурлеска, в туй число и себе си. Това според мен прави по-плътно изображението, това съм искал да постигна и дай боже, да се е случило.

-А и може би и животът никога не бива да се взима прекалено насериозно…

-Това което отличава философите от по-делничните хора, е тъкмо умението им да виждат по-мащабно и по-различно живота. Като говорим за по-мащабно, не бива да мислим непременно за един по-задълбочен поглед или не бива всичко да свеждаме до много сериозните неща. Или ако мислим за много сериозните неща, трябва да си даваме сметка, че те са колкото сериозни, толкова и смешни. Че медалът винаги има обратна страна, че нещата често, да не кажа винаги – не са това, което изглеждат. И тъкмо това е философският поглед към нещата – да съумееш да видиш обекта не отпред, а отвред, както казваше Чудомир. Да вникнеш в същината на нещата. И ако вземеш да умуваш и да изобразяваш пространно, доникъде няма да те доведе, защото човекът е необозрим, планета е, неописуем е, но ако ти намериш верния акцент, ако ти посочиш нещо важно за момента или за личността, намериш този вълнуващ детайл, този нюанс – вече става и цветно, и смислено изображението.

Спомена за „Записките по българските въстания“, миналата година излезе от печат твоята книга „Записки върху Записките“. Ще има ли и втора част?

-Издадох я и на нея още не съм направил премиера – „Записки върху Записките“ е една книга, която също много ме е мъчила. Тези книги -„Махалата“ и „Записки върху Записките“ съм ги мислил десетилетия. При мен така става. За мен писането е фасулска работа, то е занаят – сложен, тънък занаят, но занаят. За мен същественото е идеята, да измислиш книга, да я концептуираш. Още Оскар Уайлд знае, че голямото изкуство е борба на идеи. Не пластичната култура на писателя, каквато и да е тя, не версификаторските му умения постигат очарованието на едно художествено произведение, това е една илюзия. Голямата идея, смисълът постига всичко. Формата винаги съответства на едно съдържание. Колкото по-смислено е едно произведение, по-красиво е то. Голямото изкуство, талантът е в туй да измислиш нещата. Дали и Пикасо са големи художници, защото имат концепция. Всеки може да нарисува кон и къща, номерът е да нарисуваш кон и къща, каквито никой не е нарисувал, да ги видиш от свой зрителен ъгъл. Когато казва Пикасо „аз не търся, аз намирам“, това не е поза, това е откровение. Човек намира, когато мисли, когато има идеи. Ако не търсиш, няма какво да намериш. Това е същността на изкуството. Та затова ми е било мъчно да ги осмисля тия книги. У всеки писател има различни проекти. Едните са проекта на деня – това, което трябва да направиш, за да се изявиш, за да се докажеш, да спечелиш пари, ако щеш. Другите са нещо твое, свидно, съкровено, дето не бързаш да го хвърлиш на тезгяха, дето искаш да живееш с него – да те вълнува, да те топли. Тези двете книги са такива. Защото съзнателно или не, ние някак живеем винаги в онзи приказен свят на детството. Аз винаги съм мислил, че човек живее в паралелни светове и че нашият днешен живот е в някаква степен илюзорен. Ние живеем и в миналото, и в бъдещето чрез сънищата, чрез мечтите и че едно от най-притегателните места в нашия живот всякога е този свят на детството. Та затова ми са мили тези книги „Амаркорд“ и „Махалата“, защото са светът на моето детство и затова аз никога не съм бързал да ги напиша. Същото в някаква мяра е и със Захари Стоянов. Мисля, че Захари Стоянов е много голям български писател и не само писател – художник, изобразител и голям журналист, държавник, национал-революционер. Един светъл български гений. Един от най-великите, наравно с Левски, Ботев и Каравелов. И най-неоценен, но заради ред гламавщини. Най-вече заради прословуто му русофобство, заради отрицанието му на социалистическите идеи и за едни конюнктурни глупости, които не са нещо случайно, които той е бил длъжен да отрече тогава в името на България. Защото целият му живот е в името на България. Доказва го с всичко, което прави. Когато той застава против Русия, то е защото има откровени домогвания да ни превърнат в Задунайска губерния и той много ясно казва: „Аз русофоб не съм, аз съм тиранофоб“. Застава срещу руските имперски цели, не срещу руския народ, за него казва: „който аз обичам“. Той наистина го обича и със съчувствие се отнася. Казва, че руският крепостен селянин е по-нещастен, отколкото българинът под турско и е тъкмо така. И негови учители са тъкмо големите руски демократи Писарев, Херцен, Добролюбов, Чернишевски. Той има текстове за Чернишевски, изпълнени с много обич. Що се отнася до полемиките му с Благоев, това е един друг проблем. И те са предизвикани тъкмо от туй, защото се оказва, че в един момент изгоненият тъкмо за антимонархическа дейност от Русия Благоев, печата за реакционната руска политика и се обявява за защитник на руския царизъм. Един от парадоксите на историята. И оттам идват всичките тия отрицания, дето затрупаха Захари Стоянов. Той всъщност е гениален човек, искрен, голям български патриот. Понеже аз покрай заниманията си с народопсихология отдавна, много отдавна разбрах, че ако има едно произведение в националната ни литература, което е учебник по народопсихология, това са тъкмо „Записките“ и винаги ме е вълнувала много личността на Захари Стоянов и тази книга. Сетне, когато се случи да отида да живея в Медвен на педя от къщата му и като учих и журналистика, изучих и гениалната му публицистика – няма вестник, който да е унищожил държава. Единственият вестник в света е „Борба“ – той унищожава Източна Румелия. Знаем, че с вестник можеш да убиеш муха и политик, но държава да унищожиш – няма. Когато всички тези неща се натрупаха, а и винаги нося този сантимент… Слава богу, написах първия том на тая книга, пък като го написах, тя се хареса, радвам се, направи впечатление, но сега пък ме пришпориха от издателството да напиша втори том. Сложиха ми едни срокове, които много ме притесняват… но това вече са неважни неща.

-Да, но пък има интрига за четящата публика. Първият том ще има ли премиера в Ямбол?

-Ще има. С моя издател Иван Гранитски говорихме наскоро. „Записки върху Записките“ не е имала официална премиера, сега излезе и „Махалата“, а е в печатницата, макар и още да не е на пазара и третата книга, която написах – „Ден днешен“ се казва и съдържа 80 есета. Знаеш ги тези текстове, дето излизат всяка седмица в „НЕделник“. Оказа се, че през последните 5 години съм написал около 300 такива текста и се оказа, че те са много четени и интересни за публиката, защото освен в нашия вестник, те излизат в „Стандарт“, „Дума“, в сайта „Епицентър“ и казват, че има текстове, които се четат от 8-9 хиляди души. Тогава Иван Гранитски поиска да издадем и тях. Обаче се оказа, че трябва да ги селекционирам и решихме да издадем 100 есета. Но и тия 100 есета се оказа направиха книгата доста обемна, та съкратихме и станаха някъде 80. Та ги нагъчкахме едно до друго – да стане по-събрана книгата, 350-60 страници, а не 500. Та това е третата ми книга. То става много интересно, защото едната е критика и есеистика, другата – белетристика, третата – публицистика и различни страни на моя, как да го кажа сега, творчески натюрел, разкриват тия три книги. Не че съм го търсил, случайност е. Иван Гранитски ми се обади, че трябва да направим премиера и предложи да направим премиера на трите книги едновременно. Две премиери – една в София и една тук в Ямбол. Аз реших, че това е много разумно, защото напоследък бягам от тези неща, това е куха парадност, но в крайна сметка тя е неизбежна, тъй като купуването на книги е невъзможно, ако го няма и бизнесът.

-Все пак помага за продаването…

-Да. Така че няма как да не се съобразя с исканията.

-Трябва малко реклама, да се чуе, да се заинтригува публиката…

-Да, смисълът е точно този, да се вдигне пашпалигата, както се казва. Та ще ги направим тия премиери.

Разговора проведе: Светлана Чамова

Източник: delnik.net

Новини по региони

Видин Монтана Враца Плевен Ловеч Габрово Велико Търново Търговище Русе Разград Силистра Добрич Шумен Варна Бургас Сливен Ямбол Стара Загора Хасково Кърджали Пловдив Смолян Пазарджик Благоевград Кюстендил Перник София област София

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!