Коментарът на Любомир Котев: Политическото шушукане

Така или иначе, открай време, докато сплетничим, за каквото и да е, ние шушукаме, склонни сме всякога да се препираме дълго и непродуктивно с половин уста, а рядко извисяваме глас, за да заявим едно или друго. Ние сплетничим, непременно сплетничим, а не изявяваме позиция, заради вечното ослушване и озъртане най-вече, заради нечестивото желание да сме непременно с победителите, които и да са те, каквито и да се. Хваналият се на политическото хоро българин не играе бадева по нечия свирка, а гледа да осребри участието си, та затова е несигурен, двоумящ се, увъртащ, пък и шушукащ. Категоричен е той, пък и крещящ неистово, чак като е ясно кой печели или като е предизвестен победителят, но не бива да пренебрегваме тук и некомпетентността на шушукащите или крещящи нашенци. Политическото шушукане прераства в неистов крясък чак като разберат всички кой раздава сачовете, чак когато всички се запрескачат и разбързат да целуват ръка на бащицата. Щедрата, както се очаква, пък и покровителствена ръка на нашенския властник, превръща политическото шушукане в шумно и сервилно дърдорене. Абсолютен оксиморон са у нас политическият диспут или политическият дискурс, няма у нас принципен спор никога, той непременно се изражда в спекулативна препирня, няма и категорична позиция, щом манипулативното бръщолевене е стихията на политическия щарлатанин…

Но думата ми е за безпомощността на политиканстващите тарикати, които вечно одумват шушукайки и днешните, и бъдещите властници, не заради друго, а заради мерака да се наредят сред победителите от една страна, пък и заради невъзможността да го сторят, от друга. Те са ядрото на онази безидейна, непросветена тълпа, която непрестанно отравя обществено-политическия климат, която е деструктивна и непродуктивна, спъваща всяко развитие, която е бариера пред позитивните начинания, въпреки демагогските вопли. Същинска ирония на съдбата е, че тъкмо тези вечно шушукащи чичовци, които неочаквано извисяват глас, когато ги подскокоросат, които не могат да бъдат нищо повече от жалки клакьори, се схващат понякога от някого като гражданско общество. Едва ли е възможно, всъщност, който и да е що-годе мислещ човек, да погледне на платения или подведен викач като на гражданин, но кресливата тълпа е обявявана за недоволстващ или възторжен народ от тези, на които е нужна.

Нещастните чичовци, които предпочитат да са тълпа, наместо народ, наместо да  заявят исканията си, категорично и гръмогласно, шушукат или пищят само за това, което някой им нашепва, за да ги води за носа. И тяхната лична драма се превръща в национална трагедия, защото те противостоят на здравия разум и всяко добро начинание, удавят в многотията си умния и честен глас. А драма те, все пак, изживяват всякога, защото всякога, в края на краищата са, в незавидната роля на излъганата лисица! Не се отчайват обаче, непримирими са, тъпи и упорити, още по-проглушително, още по-съсипващо е политическото шушукане след поредното фиаско и никому не идва на ум, че вещае ново фиаско, щом никой не се поучил от случващото се…

Не е далеч от ума как трябва да се преодолее чичовщината, но е невъзможно, разбира се, да го сторят шушукащите чичовци, дори ако някак се досетят, че са заложници на собствената си глупост. Невъзможно е, защото несекващото им, спотаено дърдорене е празно дърдорене, галфонски брътвеж, лишен от идеи, без сянка от идея, ненужна, скудоумна препирня. Политическото уж шушукане, всъщност, е далеч от политиката, от всяка политика, то е битов проблем, вдъхновено е от бита и ориентирано всякога към бита, към поминъка, към прехраната. Политическото уж шушукане, всъщност, е гонене на келепира, на файдицата, подсигуряване на политиканстващия, наглед активен, сякаш осъзнат и чак предан на идеята тарикат, който сплетничи, за да демонстрира мнимата си вярност към евентуалния победител.

Мнимата вярност, защото неговото умилкване и угодничество, отвратителната сервилност, нагаждачеството, всякога са колкото изобилни, толкова несигурни. Защото като няма идеи, няма и позиция, защото чичовците въртят опашка около силните на деня или предизвестения утрешен вожд, но никога не защитават кауза и не жертват лекомислено  рахатлъка си. Те са навикнали да вегетират, кротко полегнали под дебелата сянка на властта, всякога преживяйки и подремвайки, но без се хабят за този, дето духа. Вятър са за тях идеите, каквито и да са, а безумие всеобщото благо, просперитета на един град или една общност, общата работа за общото дело.

Наопаки, чичовците са нещастни, когато хората около тях са щастливи, колкото тях, животът им е безсмислен и ограбен, ако не могат да се състезават с комшията, ако не просперират за сметка на някого или за сметка на всички. Политическото шушукане е отровно заради това, то не само не носи полза никому за каквото и да е, но превръща всяка политика в нейната противоположност, в същинска пародия. Пародийната, заради чичовското шушукане родна политика, деградира още, ако това изобщо е възможно, при всяка кампания, пак заради чичовското шушукане…

Източник: delnik.net