Изложба на музея в „Зора“, лекция за една съдбовна за ямболци война

Изложбата на РИМ-Ямбол „Далеч от родината, с мисъл за Ямбол“ вчера беше представена в читалище „Зора“. Това е последната изложба на музея, посветена на 140 г. от голямото преселение на българи от югоизточните ни земи след Руско-турската война от 1828-29 г. За пръв път се показва извън музейните зали, но музеят тепърва ще представя в различни райони на Ямбол свои изложби – една добра практика, съществувала през годините.

Изложбата беше презентирана от музейният специалист Христина Женкова, автор на експозицията, художественото оформление е на Таня Косева. Акцентът в лекцията беше поставен върху Руско-турската война от 1828-29 г. Познанията за нея сред широката публика са нищожни, макар да е оказала огромно въздействие върху българите от югоизточните земи и в частност от Ямболския край. Не случайно Христина Женкова използва сравнението, че тази война за българите е „като една семейна тайна – когато се случва нещото, то се знае, коментира се, но с течение на времето се налага едно табу, забрана и във вековете подробностите се изтриват“. Изложбата е в памет на събитието, в памет на хилядите семейства от Ямбол и околните села, повечето анонимни, но принудени след тази война да напуснат родното място.

Войната е известна като „войната на Дибич Забалкански“ на името фелдмаршал Иван Иванович Дибич – руски пълководец от германски произход, известна е и като „голямото Московско“, заради изселването на българите във Влахия, Молдова и Бесарабия, тя е голямата болка и рана за всеки един потомък на изселилите се.

Войната започва Турция, поводът е формален. Той е подкрепата от Великите сили на Гръцкото въстание от 1821 г., в което участват и много българи. Целите на Русия са геополитически- Кавказ и засилване влияние на Балканите.

Самата война е изпълнена с много грешки от двете страни още със започването си. Слабо подготвена турска армия, подценяване на противника от страна на руснаците, неудобно е мястото от където влизат. Руските успехи, извоювани с цената на много жертви, са несигурни. Ххиляди умират от разпространяващата се тогава чумна епидемия. През цялата война руснаците не могат да превземат Шумен, дори и ген. Дибич да стига Одрин. Войната завършва в Одрин със сключване на Одринския мир на 14 септември 1829 г. Доскоро е омаловажаван и подценяван един съществен факт – подкрепата на руснаците от страна на българите, вкл. при преминаването през труднодостъпни места, с провизии. Въпреки нежеланието от страна на руската империя да се събере доброволно българско опълчение, още в началото на войната се сформират отряди начело с Георги Мамарчев от Котел и Панайот Фокияно от Сливен. Руснаците съзнателно не допускат в отрядите да се включат хора от Българско – грешка, която ще поправят по време на Освободителната война от 1877/78 г.

Нашите предци от Ямбол и Сливен играят решаваща роля при овладяването на тези два града, организирайки въстания – до степен, че за известно време двата града остават свободни. В Ямбол в продължение на 30 дни няма турско население, българите успяват да влязат в складовете на Халил паша, да се снабдят с оръжие и голяма част от това оръжие предоставят на руската армия, която влиза в Ямбол в края на юли- началото на август 1828 г. Това обаче е за кратко. На 14 септември 1829 г. се сключва Одринският мирен договор, руснаците признават, че са ползвали помощта на българите, но в нито една точка на мирния договор не става въпрос за българското население. Гонейки имперските си интереси, руската армия предпочита да се съобрази с желанието на западноевропейските сили българите да останат под властта на Османската империя, а да се даде автономия на гърците и сърбите. Дълго се помнят думите на ген. Дибич: „Българи стойте, мирно, че ще обърна топовете и ще ви избия.” Император Николай Първи и руския елит предпочитат по-изгодното за Русия – запазване на Империята и владеенето й над българите. Същевременно се предприемат действия за преселението на десетки хиляди българи на север от Дунав.

В тези драматични месеци българското общество в Ямбол, Сливен и други селища от югоизточно българските земи преживяват жестока драма. Една част се поддават на призива да се изселят – договорът им го позволява, други са против. Така се стига до една от най- големите болки на българите – най- масовото преселение от това време. Регистрираните са над 140 хил. души. Но истинската бройка е много по-голяма, тъй като много семейства успяват да избегнат наложения заради чумата карантинен контрол, минават през неконтролирани места и цифрата вероятно е над 200 хиляди.

След войната само в Бесарабия се заселват около 70 хил. българи, където се основават и нови селища- Пандъкли, Кортен, Твърдица и др. В Болград се създават две компактни махали – Ямболска и Сливенска махала.

От Ямбол тръгват 7 хил. души – занаятчии, търговци, свещеници, учители -елитът на Ямбол. В официална турска заповед се посочва, че само 25 български къщи в Каргона са останали заселени. Този демографски вакуум по-късно се запълва чрез вътрешна миграция- хора от Новозагорско, Старозагорско и от Чирпанско се заселват тук.

Българските семейства, които тръгват с войските на Дибич, са многолюдни, раждат се много деца, трудолюбиви са и за кратко време превръщат степите в обработваеми земи с житни култури, градини и лозя. Голяма част от българите се заселват и във Влашко и Молдова- Браила, Галац, Плоещ, Букурещ.

В Бесарабия обаче се няколко неплодородни години и някои от преселниците решават да се върнат обратно. Те нямат сили да стигнат до родните си места и се заселват във Варненско и в Девненско.

Акцентът на изложбата е за дарителските жестове на ямболската емиграция от 30-те години на 19 в., жестовете, които те правят за училищното, образователното и благотворително развитие на българите от местата, от където са се изселили. Изпращат се книги за училищата в Ямбол и околностите, спомоществуватели са на книги, списания и вестници, правят се благотворителни акции за подпомагане на ученици и студенти. Тайно подпомагат национално-освободителни борби на ямболци.

Христина Женкова представи няколко от най-видните фамилии на преселници от Ямбол, включени в изложбата. На първо място фамилията Попович – Константин, Васил, Олга и Матилда, за които Захари Стоянов пише, че това е „аристократичната фамилия на българите“, а Матилда Попович е първата българска актриса. Фамилията Иван Параскевови – първообразът на националното знаме е изработено от 16-годишната му дъщеря Стилияна, Иван Параскевов е сред основателите на Българското книжовно дружество – бъдещата БАН. Фамилията Янкови – Елена Янкова съхранява 333 народни песни, дъщерята Кина е народна певица и 30 от песните са нотирани. От Ямболския край има ученици в Болградската гимназия, опълченци. Александър Малинов – българският министър-председател, който ще подпише указа за Независимостта на България, също е с ямболско потекло.

Източник: delnik.net