Диригентът Йордан Камджалов: Свободата е по-високата октава на контрола

• Кои са необходимите условия в нас, за да изкарваме повече от човешкия потенциал? Помага ли изкуството в този процес?
• Това са много големи въпроси. Аз нямам заучени отговори на никой въпрос и на никоя тема. Да, разбира се, че помага изкуството, но както помага то, така помага и науката, и философията. Мисля, че е назрял моментът да си припомним истини от Античността, когато те не са били делени. Какво е един музикант без лютиера, който да му направи инструмента, или какво е един лютиер без един виртуоз, който да извади божественото от това дърво и от тези струни. Този потенциал е в срещата на двете полукълба на мозъка на човека – лявото и дясното, електричеството и магнетизмът, науката и изкуството. Потенциалът на човека е нещо безкрайно. Една риба започва да плува в световния океан, но това не означава, че тя познава океана. Никоя риба няма никога да научи всичко за океана и ние никога няма да научим всичко за изкуството и за науката, винаги ще бъдем начинаещи и това е нашият шанс. Защото излизането от този етап гарантира спирането на развитието на човека. Най-велико е човек да бъде ученик, защото ще се учи доживот. Това, което съм учил и съм се възхищавал от нашия феноменален сънародник Теодосий Теодосиев е, че науката и изкуството, че художникът и физикът, че математикът и музикантът могат да живеят вътре в един човек и мисля, че това е бъдещето и ние постепенно и скромно трябва да отиваме при този синтез.

Всички ние трябва да сме творци, както казва Теодоси Теодосиев един ще бъде творец в правенето на баници, друг в пеенето на Росини, друг в дирижирането, друг в журналистиката, но творецът не може да бъде пречупен. Той може да бъде уязвен, но от това ще стане още по-добър.

• Кои са настройките за акордиране на човешката душа?
• За мен е природата, като място, където се срещат всички закони – на творчеството, на физиката…Душата е едно голямо неизвестно. Може би акордирането започва, когато човекът допусне, че има какво да се акордира. Ние живеем и си казваме, че всичко е прекрасно, всичко е акордирано, после идва някаква криза и разбираме, че всичко е някаква фалшификация. Може би сме свикнали с много фалшиви тонове, с много фалшиви теории, с много фалшиви догми, с много фалшиви критерии. Акордирането е един път към истината, път към реалността, път към смъкване на всички илюзии – здравословни, творчески, артистични, морални, обществени. Всъщност акордирането е път към автореволюция, защото един настроен инструмент и един ненастроен инструмент имат различен живот.
• Какво според вас е успехът? Кои са критериите, с които да измерваме успеха и посоката си на живот?
• Мисля, че всяко едно малко усилие, излизане от рутината, комфорта, страха, догматиката е една победа. Всяка една победа е вече мерило за успех. Мисля, че няма абсолютно успял човек. Всъщност пълният успех е безсмъртието и може би само Исус Христос е успял. Аз мисля, че това търсене на успешността в нашето съвремие е много опасно и излишно и подвежда децата и младите хора. Може би, ако Менделеев си беше задавал въпроса за своята успешност, нямаше да го има периодичния закон. Или Бах, който всяка седмица създавал феноменални шедьоври в Лайпциг, ако той мислеше постоянно за шедьовъра, нямаше да създаде произведенията си. Критерият успех е част от фалшификацията на възпитанието. Аз бих се отказал от тази дума, все повече се вижда, че човекът се нуждае от удовлетвореност. Човекът е удовлетворен, когато разпознава твореца в себе си. Аз лично бих извадил думата успех от речника. Може би успехът е право пропорционален на разгръщането на творческия потенциал на човека. По-скоро бих пожелал на всички перманентно съмнение в успеха, отколкото успех, който след 2 години ще събори всичко. Европейската култура, цивилизация, икономика са толкова развити и за две седмици рухват заради някаква молекула. Това успешен модел ли е? Успехът е съвършено друга категория и е свързан с душевните пластове на човека.
• Това, че сте българин помогнало ли ви е във вашия жизнен път?
• Да, помогнало ми е. Всъщност условията в България са ужасни по един начин и те карат много хора да работят много повече от други хора. Школата на Теодосий Теодосиев е също пример за това. Нямаше да съм това, ако не бях роден в България, но и Айнщайн нямаше да е той, ако не беше роден в Улм в Германия. Не искам да абсолютизирам никое условие, но определено не бих се родил никъде другаде, още 1000 пъти да избирам бих се родил точно тук, просто не мога да си помисля, че може да има по-подходящи условия.

Българският фолклор ми е дал безкрайно много. Не знам как щях да мисля и какъв критерий щях да имам за музика без да съм чувал тази музика, която не съществува никъде на планетата. Абсолютно извънземна музика. Като слушам автентичен български фолклор, всичко останало започва да ми се струва малко несериозно. Това е феноменално. Аз нямам обяснение за тази музика, не знам изобщо как може да възникне.

Аз бих взел българският фолклор за върха на копието на националната стратегия за лицето и визитната картичка на България по целия свят. Аз бих заложил на български фолклор и българска история. Там има неща, където няма нужда да догонваме, ние сме на светлинни години напред. Там ние сме недостижими и там трябва да бъде центърът. Аз бих възобновил всички фолклорни ансамбли в страната, бих ги пуснал да обикалят по целия свят. Ако съм министър на културата бих правил само това и да бъде възстановено усещането на хората за едно друго самочувствие за историческата дълбочина и мистерия на българското. Като общувам с народни музиканти ме е срам да кажа, че съм музикант, защото той е по-музикален от мен по някакъв начин и се чудя какъв е този пласт, който кара човека да прави тази феноменална музика. Според мен Националната филхармония и Националната опера не са по-важни от един фолклорен ансамбъл. Императори са се покланяли на ансамблите „Филип Кутев“, „Тракия“, „Пирин“, но няма императори да се поклонили на Софийска филхармония или която и да е друга филхармония. Аз мисля, че фолклорът ни е недостижим, българският дух е недостижим. Българите са велики.

• Как усещаш мотивацията в себе си, когато отваряш за първи път партитура? (Б.р. въпрос на оперния певец Георги Султанов)
  
• Когато отворя една партитура, аз започвам да си мисля за хората, как тази музика да достигне до тях, каква е крайната цел на тази музика, какво хората трябва да получат на един концерт, за да не бъде това загуба. Един концерт се осмисля от докосването, което става между хората, в техните сърца и техните души. Как един концерт да остане незабравим, за какво са ни неща от ден до пладне. Аз мисля, че ако се чете една книга, тя трябва да се помни до края на живота, ако се гледа един филм, ако се слуша концерт, той трябва да остави отпечатък до края на живота. Защо са ни филми, концерти и разговори, които няма да променят нашия живот. Отваряйки партитурата, си мисля как тази партитура може да промени малко моя живот и живота на тези, които ще чуят това произведение. И как може да се намери онзи път и онази подготовка, която да накара хората в друго време да преживят нещата, без часовник, без хронометър, без странични мисли. Да стане това влизане в потока на произведението, което е заложено от гениалния композитор. Ако произведението не е супер гениално, аз просто не бих отворил партитурата, защото аз изхождам от това, че произведението е гениално, написано от гениален човек, който определено има какво да каже на света. Моята цел е да не допусна безценното време на един човек да бъде пропиляно. Аз мисля, че всичко е заради самия човек – цялото изкуство, цялата култура, цялото образование. Човекът е нещо много велико. Мисля, че възхищението и преклонението към човека биха променили цялото отношение към образователния, културния, социалния, политическия живот. Вие разбирате ли, ако всички могат да се преклонят пред другия човек какво нещо ще стане. Ако всичко е хипер хуманизирано. Ако има една тотална рехуманизация в отношението на всеки към всеки. Тогава 99 % от всички въпроси и проблеми, които сега имаме, биха били съвършено невъзможни.

За мен партитурата е един път към човека, към човешката душа.

• Какви бариери има още пред човека Йордан Камджалов?
• Всякакви бариери.
• От какво още трябва да се освободите?
• От толкова много неща, от всякакви ограничения – емоционални бариери, мисловни бариери, физически бариери, морални бариери, творчески бариери, финансови бариери, здравословни бариери.

Мисля, че който е дошъл на Земята, няма как да живее без бариери.  Просто тук всичко има лимит. Не може да се построи една ракета без да е сметната гравитацията, не може да бъде написана една композиция без да е пресметнат диапазонът на инструментите и на човешкия глас. Всяко едно ограничение се оказва повод за творчество и никога нямаше да възникне „Добре темперирано пиано“ –  всички 48 прелюдии и фуги на Бах, ако не беше станало това почти фатално в някои отношения ограничаване и влизането в матрицата на темперирания строй. Мисля, че ограничението може да бъде повод за безграничност. Ограничението е нещо много важно и който няма ограничения, той няма да се развива. Както от едно семе няма да израсте нищо, ако не бъде посадено в земята. Ограниченията са нещо много важно и трябва да бъдат приети. Това е една от неполезните пропаганди. На Земята няма безграничност, тук всичко е ограничено – и времето, и пространството, и материята. Мисля, че трябва да се види какъв е максимумът, който може да се извади от всяка една ситуация, от всяка една възраст, от всяко едно образование и от всяко едно здравословно състояние. Има хора, които са с увреждане, и правят чудеса, а има хора, които са здрави, и правят само глупости.

• На какво учите вашите деца (б. р. Йордан Камджалов има 5 деца)?
• Уча ги на смелост. Аз мисля, че няма човек, който не се страхува. Човек се страхува от всичко. Сега някаква молекула ще събаря целия свят. Човек се страхува от провал, от болка. Уча ги да са смели. Животът е красив, когато човекът е смел. За какво му е да живее на един човек, ако се страхува да не падне, да не умре, да не гладува. Защо пък да не погладува няколко дена. Ботев казва за Левски, че не яде с дни и пее ли пее. Който може да пее, докато е гладен, е велик човек.
• Какво ще кажете за избора, имаме ли избор, или всичко е предопределено?
• Аз не вярвам в избора. Това изглежда стряскащо и ограничаващо, но аз мисля, че са изфабрикувани много илюзии за избор, които симулират усещането за свобода. В момента влизаме в магазина и можем да изберем от хиляди видове храна, но това не е избор, а добре прикрито робство. Знаете нашите дядовци и баби, че са яли няколко неща, но са били здрави и са правили чудеса. Мен изборът не ме интересува. Аз мисля, че може да бъде взето едно фундаментално решение и то да бъде окончателно, защото ако всеки ден човек се занимава с избора си, цялата му енергия ще бъде пропиляна. Иначе човек се автодискутира постоянно. Взема се на принципно равнище едно решение и се действа. В макроплана изборът е пречещ.
• Какво мислите за свободата на духа?
• На мен свободата не ми е известна, аз не съм свободен човек, аз не търся свобода. За какво ми е свобода, аз правя това, което искам. Ако не мога да правя това, което искам, напускам. Духът е може би най-върховата абстракция след Бог. Какво означава свободен дух? Кой е свободен? Цял живот търся един абсолютно свободен човек. Дори борците за свобода правят каквото искат, но свободни ли са? На Земята няма свобода и това трябва да бъде прието. На Земята има гравитация, на Земята има една сгъстеност, в която духът и душата няма как да се проявят напълно и това е предпоставка за възникване на изкуството – изкуството като един коридор към разширение на духа и душата. Аз мисля, че свободата не е толкова важна, критерият и идеалът са по-важни от нея. Свободата е само за разумния, защото свобода без разумност е самоубийство.
• Какво ви е накарало да положите труд, за да станете това, което сте в момента – велик музикант? (б. р. въпрос на 9-годишната Любов)
• Интересът към хората. Това не знам дали ще го разберете на 9 години, но след няколко години ще го разберете. Интересът към човека, който заслужава нещо по-добро, нещо по-истинско. Човекът е едно от най-важните неща във Вселената, едно от най-сложните неща. Чувал съм, че човекът е най-сложната математическа формула във Вселената и тази формула може да бъде разбрана малко по-добре чрез изкуството. Мисля, че едно изкуство, една дейност, една политика, една медицина, една журналистика, една геодезия и каквото и да било, което не е насочено към човека, ще пропусне същинското си предназначение. Няма нищо по-скъпо от човека, аз мисля, че същинският Ренесанс не се е случил още на Земята – преклонението към човека. Не става въпрос за изместване на Бог, става въпрос за реално разбиране на този феномен, за който още няма нито психическо, нито научно обяснение.
• Забравил ли е българинът да обича?
• Въпросът е дали го е владеел, дали тепърва трябва да се учим на хуманизация, да се учим да обичаме. Мисля, че сме тотално начинаещи и това е много хубаво, защото само начинаещият може да напредва. Няма нищо по-безперспективно от съвършенството, пред което няма никаква перспектива за развитие. Ние трябва да се откажем от съвършенството, съвършенство не съществува. В съвършенството няма динамика. Но обичта е най-великото нещо.
• Смятате ли се за добър човек?
• Не се смятам за много добър, не съм доволен от себе си, старая се всеки ден по малко да бъда по-добър. Това е ужасяващо трудно. Всеки ден имам победи и провали. Да си добър означава да си съвършен, а това не е възможно.
• Защо България е толкова подценявана в сравнение с другите държави?
• На България й трябва собствен път. Ако България върви пътя на другите държави, нищо няма да стане. Трябва да се измисли абсолютно конкретен и ясен български път, ние с чужди рецепти искаме да „готвим“ наши неща. Аз мисля, че България ще има промяна, когато се намери радикално различен чисто български метод, който да бъде приложен тук. Само оригиналното може да помогне истински.
• Защо ни обичаш на сцената? (б. р. въпрос на оперния певец Георги Султанов)
• Защото ако не вярваш в човека, той не може да се прояви. Не е възможно да работиш с някого и да се съмняваш в него и той да може да достигне 100 % от себе си. Този принцип е толкова ясен, това би трябвало да го знае всеки един педагог. Ако едно дете не го поощряваш и не му казваш браво всеки ден, то няма да може да се развие. Когато имаш супер професионалисти със себе си, просто трябва да им се даде свободата, която диригентът често отнема. Но това го прави само несигурният диригент. Несигурният човек отнема свободата на другия. Това го научих в Берлин, в България никой не ме е учил на силата на свободата, която е фундаментално важна в дирижирането. В Берлин ми казаха, че когато има солист на сцената той е Бог и диригентът става един медиатор между солиста и оркестъра и чрез слуха се реализира ансамбъла, а не чрез движението на ръката. Голямата музика не може да бъде регулирана чрез ръката, но тя може да бъде регулирана чрез ухото, което много фино долавя неща. По един много естествен начин аз тръгвам да обожавам хората, които са на сцената и да обожавам това, което те правят, за да може публиката да чуе тази пълна вяра и убеденост, че самият човек може да проведе самото послание. Всеки човек може да бъде блокиран от недоверие. Сцената дава големите уроци и големите тестове по комуникация – по доверие и по риск. Ако човек контролира всичко, има голяма вероятност да се провали, но ако не контролира дадени моменти, има голяма вероятност да направи чудо. Свободата е по-високата октава на контрола. Когато излизаме на сцената ние сме длъжни да усещаме, че има смисъл това да се случва. Обожанието е много важна част от творчеството – да се обожава музиката, хората, които правят тази музика, и хората, които ще чуят тази музика. В Берлин научих, че съставите, в които има топ звук, са съставите, в които има доверие и всеки може да се „облегне“ на другия. В този смисъл свободата, в която аз иначе не вярвам, е единствения път към свръхпостижението.
• Не се ли притеснявате, че българската памет е застрашена, че челядта ни е разпиляна навсякъде по света?
• Не ме притеснява, защото ще се оправят нещата. Ние още не сме достигнали същински дъното. Историята е доказала, че българските царства изчезват, но същественото остава. Ние няма да изчезнем, но може би още не сме заслужили спасението си. Положението в момента с хората, които са извън България, е съизмеримо с втората половина на 19 век, когато не е имало държава, то и сега няма държава, когато хората са се образовали навън. В тази криза има и плюсове, същественото няма да изчезне, ще изчезнат много неща, но не и най-важното. Това е голяма и болна тема за българина, но ние в момента не сме готови за нещо друго. След от 5 до 20 години ще има огромна разлика, но още живеем прекалено добре, ножът е още далеч от кокала. Но ще се оправим!
• Как си почивате през лятото?
• При мен няма такова нещо. Никога не съм ходил на почивка. За мен лятото винаги е било време за наваксване. Всички почиват аз продължавам, просто защото съм толкова изостанал и това усещане съм го имал винаги след 8 клас. Всички почиваха през ваканцията, аз, осъзнавайки своята безнадеждна изостаналост, давам пълен газ – по 10-15 часа, даже работя по график – свиря по 12 часа на пиано и по 3 часа чета. И чакам с нетърпение следващата ваканция. Винаги съм смятал, че ваканцията е най – плътният период, време за запълване на многото дупки вътре в човека. Чакам всяко едно лято, за да свърша всичко онова, за което нямам време. Когато отидох да уча в София, имах усещането за безнадеждна изостаналост, която беше факт, но благодарение на ваканциите този факт започна да се поразмива. Така че аз чакам това лято.
• Вярвате ли в човечеството?
• Вярвам в човека, за човечеството не съм сигурен. Да живее човекът!

Източник: delnik.net