“Далеч от Родината, с мисъл за Ямбол” – една много ямболска изложба

При изключително увлекателното представяне на експозицията, нейният автор Христина Женкова сподели, че първоначално тя е била обмисляна в друг вид, с акцент върху това, че войските на Дибич Забалкански донасят първото освобождение на Ямбол през август 1829 г. и последвалото масово изселване през пролетта на 1830 г. “Запознавайки се с детайлите, променихме първоначалната концепция”, признава историкът. Седмата по ред война между двете империи преследва само имперски цели, тя облагодетелства само съседите ни – сърби и гърци, а най-вече Русия, получила териториални придобивки и правото да покровителства покореното християнско население. Българите, както и в предходната война 1806-1812 г., подкрепят всячески руснаците, срещу което получават само еднопосочен билет към неизвестното заедно с руските войски и изоставяне на корените си. Тази война води до обезбългаряване на голяма територия от югоизточните българските земи – над 130 хиляди българи от Ямболско, Сливенско, Карнобатско, Айтоско и Бургаско търсят друго място за живеене. Тази война обаче е и поредният показател, че българското общество използва всяка възможност да получи политическо освобождение, въпреки че в голямата европейска политика за българите няма място, подчерта Христина Женкова.

За ямболци тази война дава около 30 дни без турско присъствие в града, тя дава възможност те да се въоръжат донякъде с боеприпаси, съхранявани в складовете на Халил паша. Ямболци поглеждат на света с очите на свободни хора, но уви – само за 30 дни, бяха емоционалните думи на специалиста.

Изпълнявайки клаузите на Одринския мир, с руснаците през 1830 г. тръгват около 7 хил. души ямболци към Влахия и Южна Бесарабия. Това е целия икономически, културен и религиозен потенциал на българите в Каргона. Изложбата е посветена именно на тези 7 хиляди ямболци – занаятчии, земеделци, учители, свещеници и техните семейства, отбеляза авторът на проекта. Болшинството остават анонимни. Една част след 2-3 години престой в Бесарабия не издържат неплодородните години и отношението към тях като към крепостни. Те намират сили да се върнат обратно в родината, но малцина се връщат в Ямболско. Повечето остават в Северна България – Алфатар, Девня, Варненско. Тези, които остават по новите места, живеят с мъка по родното.

В действителност една част от изселниците успяват да натрупат състояние, особено тези, които се заселват в Болград и Браила. В Болград говорим за цели ямболска и сливенска махали. С годините, с натрупаното състояние, те стигат до моралното прозрение за дълг към отечеството и започват по различен начин да помагат на сънародниците си в Българско. Затова специално място в изложбата е отделено на няколко ямболски фамилии, намерили ново място за живот, но дали своя съществен принос за развитието на града си и на българските земи.

Христина Женкова започна с фамилията Попович, “аристократичната фамилия”, както  я определя Захарий Стоянов, с нейните представители братята Костаки и Васил Попович и дъщерите на Костаки – Матилда и Олга. Двамата братя, единият роден в Браила, получили високо образование за времето си, се отдават на дарителство и подпомагане, изразено с няколко пратки учебници и учебни помагала за Ямбол. Тази им дейност намира място в дописки от възрожденската преса от онова време. Васил Попович е бил учител в Болградската гимназия, след освобождението се връща в България и става народен представител. В изложбата може да бъде видяно ксерокопие на  църковната книга “Апостол”. Това е едно дарение за църквата в с. Иречеково, което има много интересен път. То заедно с други църковни книги идва от братя Попович чрез Добри Чинтулов, който по това време е учител в Ямбол, достига до мястото за където е предназначено. Братя Попович са едни от учредителите на Българското книжовно дружество в Браила, което по-късно, във вече свободна България, ще прерасне в Българска академия на науките. Между впрочем Българското книжовно дружество е основано през 1869 г. в Браила в дома на хаджи Варвара, също преселница от Ямбол. Васил Попович е авторът на първата детска книжка “Гуслица” 1871 г. – на една от витрините е показан екземпляр от нейното трето издание, вече публикувано в България. Той е основоположникът на битовата живопис в България. Той е първият учител по български език на новия княз Александър Батенберг и в резултат на тази си дейност пише първото Ръководство за изучаване на български език от чужденци. А дъщерята на Костаки Попович – Матилда Попович, е първата българска актриса, играла в трупата на Влайков в представлението “Покръщение на Преславския двор” през 1868 г.  Нейното представяне е отразено в българската възрожденска преса и става вдъхновение за написване на две художествени произведения. Другата му дъщеря Олга е преводачка.

Известна е фамилията Параскевови, за която е говорено не малко по други поводи. Но не могат да не бъдат отбелязани дарителските жестове на Иванчо Параскевов от Ямбол – учредител Българското книжовно дружество, даряващ пари за обучение на даровити българи като Кирил Козловски, например, и върха на дарителството му – той дава всички средства за изработването и проектирането на Браилското знаме – първообраза на националния флаг.

Братя Чапърови – Райчо, Кръстьо и Димитър, също живеещи в Браила, предоставяли дома си на много българи, пристигащи във Влашко. Известният Чаръпов хан, където отсяда Христо Ботев, е техен.

Не може да бъде пропусната фамилията Янкови – Елена, Георги и Кина, живеещи в Бесарабия, с. Бешалма и в Болград. Майката е феноменална народна певица, съхранила над 333 български народни песни, които завещава на дъщеря си. Част от тях са обработени от композитора Добри Христов и издадени в отделен том към Български народни умотворения. Синът, Георги Янков, фолклорист, един от българските опълченци, след Освобождението е от строителите на българската армия, с чин полковник.

Представен е и друг опълченец с ямболско потекло – Стефан Любомски, който изиграл голяма роля в Съединението на България след Освобождението. Почти неизвестен е Александър Николов – едно момче с ямболски корен, който живее в Браила и който е първият български ефрейтор. Преди да е освободена България император Александър Втори му дава това звание.

С потекло от Ямбол е Стефан Ряпов, един от най-доверените хора на Георги Раковски.

Изложбата показва и четири пъти министър-председателя на България Александър Малинов, който е с ямболски корени, човекът, който застава начело на Демократическата партия и през 1908 г. пише Манифеста за обявяване на независимостта на България.

Не е подминато участието на ямболци в живота на Болградската българска гимназия, Браилското българско училище, Българското книжовно дружество и др. прояви.

Христина Женкова отбеляза, че заради малката експозиционна площ е пропуснато много. Не е обърнато внимание на спомоществувателството на ямболската емиграция, защото всички вестници, които издават Ботев и Каравелов са подпомагани от българи, най-вече емигранти. Пропуснато е и подпомагането и прякото участие в национално-освободителната борба на българите. Но голямата цел е само донякъде да бъде отворена страницата на историята на българската и ямболската емиграция от 30-те години на 19 век, за да може по-нататък всеки, който е достатъчно заинтригуван от родното минало, да извърви пътя сам…

“Колкото и голяма рана да отваря в Тракия и в Ямбол, тази война показва за пореден път, че животът на човечеството е едно движение, че не остава никога празно място. На мястото на тези, които напускат Ямбол, след около 10 години ще се появят нови заселници – от Нова Загора, от Чирпанско, които ще приемат града ни като свой град и чиито наследници – на тях и на бежанци от Тракия, сме и ние. Защото бяхме длъжни към тези хора, направихме тази изложба”, бяха заключителните думи на Христина Женкова. Понеже живеем в подобна обстановка, на движение на хора, тя цитира д-р Иван Селемински от Сливен, писал за онова време: ”Много е тежко човек да напусне родината си – първото поколение трябва да се съсипе, а от останките му да се създаде ново. Обмисляйки всичко това, човек намира преселението за голямо зло, на което се решава… най-добре би било народът да остане в страната си, независим да се управлява от свои хора и закони, обаче това тогава бе невъзможно…” Тези думи по удивителен начин напомнят за времето, в което ние живеем.

На финала авторката на експозицията благодари на художника на музея Таня Косева, чиято е заслугата тази изложба да изглежда този начин. Христина Женкова съобщи, че това е последната изложба в дългия й професионален път и събитието бе повод да благодари на колегите си, които вече не работят в музея, но бяха тук: Пенка Манева, Динка Ангелова, Краси Стойчев и Михаил Вълов.

Източник: delnik.net